Докато се изправя, оглеждам за войници. Градските стени са пусти, покривите около нас — голи. От склада на дядо не се чува нито звук. И все пак не мога да повярвам, че тя няма убийци, дебнещи наблизо.
Чувам шумолене отдясно и вдигам ятаганите си, очаквайки стрела или копие. Но това е конят на Комендантката, вързан за дърво. Разпознавам седлото на рода Ветерий — един от жребците на дядо.
— Нервен си — Комендантката повдига сребърна вежда, докато се изправя на крака. — Не бъди. Дойдох сама.
— И защо би го направила?
Комендантката хвърля още звездички към мен. Докато се навеждам, тя се шмугва зад едно дърво, извън обсега на ножовете, които запращам в отговор.
— Ако мислиш, че ми трябва армия, за да те унищожа, момче — казва тя, — жестоко се лъжеш.
Тя разкопчава яката на униформата си, и аз се намръщвам при вида на живата метална риза отдолу, непроницаема за остри оръжия.
Ризата на Хел.
— Взех я от Хелене Артурия — Комендантката вади ятагани и посреща атаката ми с грациозна лекота. — Преди да я предам на Черната гвардия за разпит.
— Тя не знае нищо — отбягвам ударите на майка си, докато тя танцува около мен. Накарай я да се защитава. После бърз удар в главата, за да я повалиш. Открадни коня. Бягай.
Странен звук се разнася от Комендантката, докато ятаганите ни се сблъскват, а тяхната чудновата музика изпълва тишината на склада. След миг осъзнавам, че това е смях.
Никога не съм чувал майка си да се смее. Никога.
— Знаех, че ще дойдеш тук — тя се хвърля към мен с ятаганите си, и аз се гмуркам под нея, усещайки вятъра от остриетата й на сантиметри от лицето ми. — Обмислил си бягство през градската порта. После тунелите, реката, доковете. В крайна сметка всички те бяха твърде сложни, особено с малката ти приятелка на опашката. Спомни си за това място и реши, че аз няма да знам за него. Глупаво.
— Тя е тук, знаеш — Комендантката изсъсква раздразнено, когато отблъсквам атаката й и я порязвам по ръката. — Робското момиче Книжница. Дебне в сградата. Наблюдава. — Комендантката изсумтява и повишава глас. — Упорито се вкопчва в живота като хлебарка. Авгурите те спасиха, предполагам? Трябваше да те смачкам по-здраво.
Скрий се, Лайя! Крещя го в главата си, но не извиквам на глас, за да не се окаже с една от звездичките на майка ми, забита в гърдите й.
Складът сега е зад гърба на Комендантката. Тя диша леко запъхтяно, а убийство блести в очите й. Иска да приключи с това.
Комендантката финтира с ножа си, но когато блокирам, тя избива краката ми изпод мен, и острието й се спуска. Изтъркалям се, избягвайки на косъм смъртта от пронизване, но още две звездички изсвистяват към мен, и макар да отблъсквам едната, другата се забива в бицепса ми.
Златиста кожа проблясва в мрака зад майка ми. Не, Лайя. Стой настрана.
Майка ми захвърля ятаганите си и вади два кинжала, решена да ме довърши. Хвърля се към мен с пълна сила, използвайки бързи, стрелкащи се удари, за да ме рани така, че да не забележа, докато не изпусна последния си дъх.
Отблъсквам я твърде бавно. Ножът й се забива в рамото ми, и аз отстъпвам назад, но не достатъчно бързо, за да избегна жестокия ритник в лицето, който ме поваля на колене. Изведнъж виждам две Командирки и четири остриета. Мъртъв си, Елиас. Задъхани вдишвания отекват в главата ми — моите собствени, плитки и болезнени. Чувам студения й смях, като камъни, чупещи стъкло. Тя се приближава за смъртоносния удар. Само обучението в Блекклиф, нейното обучение, ми позволява инстинктивно да вдигна ятагана си и да я блокирам. Но силите ми са изчерпани. Тя избива ятаганите ми от ръцете ми, един по един.
С ъгъла на окото си зървам Лайя да се приближава, с кинжал в ръка. Спри, по дяволите. Тя ще те убие за секунда.
Но после мигам, и Лайя изчезва. Мисля, че сигурно съм си я представил — че ритникът е разтърсил ума ми, но Лайя се появява отново, хвърляйки пясък в очите на майка ми. Комендантката рязко извръща глава, а аз се хвърлям към ятаганите си в праха. Вдигам един, когато майка ми среща погледа ми.
Очаквам бронираната й китка да се вдигне и да блокира меча. Очаквам да умра, окъпан в нейния злорад триумф.
Вместо това очите й проблясват с чувство, което не мога да разпозная.
Тогава ятаганът ми удря слепоочието й с удар, който ще я остави в безсъзнание поне за час. Тя се срива на земята като чувал брашно.