— Не можеш да ме убиеш — казвам. — Каин каза, че ако го направиш, ще си навлечеш собствената си гибел.
— Ти не си единственият член на рода Артурия.
Семейството ми. Докато смисълът на думите му ме залива, очите на Марк светват от онова нечестиво задоволство, което изпитва само когато е хванал някого за гърлото.
— Ти си сгоден за Хана. — Апелирай към жаждата му за власт, мисля трескаво. Накарай го да види, че това ще навреди повече на него, отколкото на теб, Хелене. — Родът Артурия е единственият ти съюзник.
— Той има рода Валерий — казва Комендантката.
— А аз мога да се сетя за, хм — Марк поглежда към новите илюстрийски Патера, стоящи само на няколко метра, — около десет други рода, които ще ме подкрепят категорично. Благодаря за този подарък, между другото. Колкото до сестра ти — той свива рамене, — мога да си намеря друга високородена курва за жена. Не сякаш има недостиг.
— Тронът ти не е достатъчно сигурен…
Гласът му се снижава до съскане. — Осмеляваш се да ме предизвикваш за трона ми — съюзниците ми — тук, пред двора? Никога не си позволявай да мислиш, че знаеш повече от мен, Кървава гарванке. Никога. Нищо не ме вбесява повече.
Тялото ми се вцепенява от хитроумното пресмятане в очите му. Той пристъпва към мен, злобата му е като отрова, която изсмуква способността ми да се движа, камо ли да мисля.
— Аха. — Той повдига брадичката ми и оглежда лицето ми. — Паника, страх и отчаяние. Така те предпочитам, Кървава гарванке. — Той захапва устната ми, внезапно и болезнено, очите му отворени през цялото време. Усещам вкуса на собствената си кръв.
— Сега, Гарванке — шепне той в устата ми. — Върви да го доведеш.
Глава 29
Лайя
Тази жена — Маската — тази, която наричат Комендантката. Тя ги убива всички.
Всички Книжници. Всички затворници Книжници.
— Небеса, Кийнан — казвам. Бунтовникът разбира веднага, точно като мен. — Дарин.
— Воините се движат на север — шепне Кийнан. Книжниците не го чуват, вниманието им е приковано към Афя, която все още не е решила съдбата им. — Вероятно още не са стигнали до Кауф. Комендантката е методична. Ако се движи от юг на север, няма да промени плана си сега. Трябва да мине през Антиум, преди да стигне до Кауф.
— Афя — вика Зехр от края на лагера, държейки далекоглед в ръка. — Воини наближават. Не мога да кажа колко са, но са близо.
Афя изругава, а мъжът Книжник я сграбчва. — Моля те. Вземи поне децата. — Челюстта му е стисната, но очите му се пълнят със сълзи. — Аян е на две. Сена е на шест. Воините няма да ги пощадят. Пази ги. Сестрите ми и аз ще избягаме — ще подведем войниците.
— Афя — Изи я поглежда ужасена. — Не можеш да им откажеш…
Мъжът се обръща към нас. — Моля, госпожице — казва той на мен. — Казвам се Миладх. Аз съм въжар. Нищо не значим. Не ме е грижа за себе си. Но момчето ми — той е умен, толкова умен…
Гибран се появява зад нас и хваща Изи за ръката. — Бързо — казва той. — Качи се в каруцата. Воините ги следят, но убиват всеки Книжник, когото видят. Трябва да ви скрием.
— Афя, моля те. — Изи гледа към децата, но Гибран я дърпа към своята каруца, страх изпълва очите му.
— Лайя — казва Кийнан. — Трябва да се скрием…
— Трябва да ги приютиш. — Обръщам се към Афя. — Всички. Била съм в твоите контрабандистки отделения. Имаш място за тях. — Обръщам се към Миладх. — Воините видяха ли теб и семейството ти? Преследват ли теб конкретно?
— Не — казва Миладх. — Бягахме с още десетина души. Отделихме се преди часове.
— Афя, сигурно имаш някъде белезници за роби — казвам. — Защо не направим като в Нур…
— Абсолютно не. — Гласът на Афя е като съскане, а тъмните й очи са като кинжали. — Вече излагам племето си на риск с вас — казва тя. — А сега млъкни и се качи в каруцата си.
— Лайя — казва Кийнан, — хайде…
— Залдара. — Гласът на Зехр е рязък. — Дузина мъже. На две минути. Има Маска с тях.
— Горящи небеса. — Афя сграбчва ръката ми и ме избутва към каруцата си. — Качвай. Се. В. Каруцата — изръмжава тя. — Сега.
— Скрийте ги. — Стрелвам се напред, а Миладх ми подава сина си. — Или няма да мръдна оттук. Ще стоя, докато дойдат Воините, ще разберат коя съм и ще умреш, защото си укрила беглец.
— Лъжи — изсъсква Афя. — Няма да рискуваш врата на скъпоценния си брат.
Пристъпвам напред, носът ми е на сантиметър от нейния, и отказвам да отстъпя. Мисля за мама. Мисля за баба. Мисля за Дарин. Мисля за всички Книжници, загинали под остриетата на Воините.
— Опитай ме.
Афя задържа погледа ми за миг, преди да издаде нещо между ръмжене и вик. — Ако умрем заради това — казва тя, — ще те преследвам из адовете, докато не си платиш.