Добре, намери го. Сега продължавай нататък.
Войникът вади гхаса тухла по тухла. Това също се е случвало преди, макар досега Афя да успяваше да разубеди Воините да търсят по-надалеч само с няколко тухли гхас. Тази Маска не помръдва, докато всичко в отделението не изчезне.
— Е — казва Афя, когато вспомогателният войник приключва. — Доволен ли си?
— Никак — казва Маската. Секунда по-късно Афя изругава. Чувам тежък удар, задавяне и звук, сякаш Племенницата потиска писък.
Изчезни, Лайя, мисля си. Ти си невидима. Изчезнала. Малка. По-малка от драскотина. По-малка от прашинка. Никой не може да те види. Никой не знае, че си тук. Тялото ми изтръпва, сякаш кръв нахлува в кожата ми наведнъж.
Миг по-късно втората част на отделението се отваря. Афя е облегната на стената на кабината си, едната й ръка е на бързо посиняващия й врат. Маската стои на сантиметри от нея, и докато се взирам в лицето му, установявам, че съм парализирана от страх.
Очаквам да ме познае. Но той гледа единствено Миладх и Аян. Момчето избухва в плач при вида на чудовището пред него. То се вкопчва в баща си, който отчаяно се опитва да го успокои.
— Книжнишки боклук — казва Маската. — Не може дори да се скрие като хората. Ставай, плъх. И накарай хлапето си да млъкне.
Очите на Миладх се стрелват към мястото, където лежа, и се разширяват. Бързо извръща поглед, без да каже нищо. Игнорира ме. Всички ме игнорират. Сякаш не съм там. Сякаш не ме виждат.
Точно както когато се промъкна до Комендантката в Сера, както когато се скри от Племенника в Скалата на разбойниците. Както когато Елиас те изгуби в тълпата в Нур. Пожелаваш да изчезнеш и го правиш.
Невъзможно. Мисля, че трябва да е някакъв странен трик на Маската. Но той излиза от каруцата, избутвайки Афя, Миладх и Аян пред себе си, и аз оставам сама. Поглеждам надолу към себе си и ахвам. Виждам собственото си тяло, но виждам и зърнистостта на дървото през него. Опипом достига до ръбовете на контрабандисткото отделение, очаквайки ръката ми да премине през тях, както правят ръцете на духовете в историите. Но тялото ми е все така плътно; просто е по-прозрачно за моите очи — и невидимо за другите.
Как? Как? Как? Дали ифритът в Сера направи това? Това са въпроси, на които трябва да отговоря — но по-късно. Засега грабвам ятагана на Дарин, кинжала и раницата си и се измъквам от каруцата. Държа се в сенките, но бих могла да вървя пред факлите, защото никой не ме вижда. Зехр, Риз, Вана и Гибран са на колене на земята, ръцете им са вързани зад гърба.
— Претърсете каруците — изръмжава Маската. — Щом тук има двама книжнишки отрепки, сигурно има и още.
Миг по-късно един от войниците се приближава. — Господарю — казва той. — Няма никой друг.
— Значи не си търсил достатъчно добре. — Маската грабва една от факлите и подпалва каруцата на Гибран. Изи!
— Не — извиква Гибран, опитвайки се да се освободи от въжетата. — НЕ!
Миг по-късно Изи излиза, залитайки, от каруцата, кашляйки от дима. Маската се усмихва.
— Виждате ли? — казва той на другите войници. — Като плъхове. Само трябва да ги изкарате с дим. Изгорете каруците. Накъдето отива това ято, няма да им трябват.
О, небеса. Трябва да действам. Преброявам Воините. Дванайсет са. Маската, шестима легионери и петима вспомогателни. Секунди след като запалват огньовете, сестрите на Миладх излизат от скривалищата си, носейки малката Сена. Момичето не може да откъсне уплашения си поглед от Маската.
— Намерих още един! — вика един от вспомогателните от другата страна на лагера и, за мой ужас, той извлича Кийнан.
Маската оглежда Кийнан, ухилвайки се. — Виж тази коса — казва той. — Имам приятели, които си падат по рижи, момче. Жалко, че заповедите ми са да убия всички Книжници. Можех да спечеля добри пари от теб.
Кийнан стиска челюст, търсейки ме с поглед в поляната. Когато не ме открива, се отпуска и не оказва съпротива, докато Воините го връзват.
Открили са всички. Колите горят. След миг ще екзекутират всички Книжници и вероятно ще завлекат Афия и нейното племе в затвора.
Нямам план, но въпреки това се движа, посягайки към ятагана на Дарин. Видим ли е? Не може да бъде. Дрехите ми очевидно не са, нито пък раницата ми. Проправям си път към Кийнан.
— Не мърдай — прошепвам в ухото му. Кийнан спира да диша за секунда. Но не помръдва повече от това. — Първо ще срежа въжетата на ръцете ти — казвам. — После на краката. Ще ти подам ятаган.