Ярост и объркване ме обхващат, докато с Лайя гледаме надолу към нея. Какво престъпление не е извършила майка ми? Тя е бичувала, убивала, изтезавала, поробвала. Сега лежи пред нас, безпомощна. Би било толкова лесно да я убия. Маската в мен ме подтиква да го направя. Не се колебай сега, глупако. Ще съжаляваш.
Мисълта ме отблъсква. Не собствената ми майка, не така, независимо какво чудовище е тя.
Зървам движение. Фигура се прокрадва в сенките на склада. Войник? Може би — но твърде страхлив, за да излезе и да се бие. Може да ни е видял, може и да не е. Няма да чакам, за да разбера.
— Лайя — хващам майка си за краката и я влача в къщата. Тя е толкова лека. — Вземи коня.
— Тя… мъртва ли е? — Лайя гледа надолу към тялото на Комендантката, и аз поклащам глава.
— Коня — казвам. — Отвържи го и го доведи до вратата. — Докато тя го прави, аз отрязвам парче въже от мотото в раницата си и връзвам майка си за китките и глезените. Когато се събуди, това няма да я задържи дълго. Но заедно с удара по главата, би трябвало да ни даде време да се отдалечим от Сера, преди да изпрати войници след нас.
— Трябва да я убием, Елиас — гласът на Лайя трепери. — Ще тръгне след нас, щом се събуди. Никога няма да стигнем до Кауф.
— Няма да я убия. Ако ти искаш, побързай. Нямаме време.
Обръщам се от нея, за да огледам отново мрака зад нас. Който и да ни е наблюдавал, е изчезнал. Трябва да приемем най-лошото: че е бил войник и ще вдигне тревога.
По стените на Сера не патрулират войски. Най-сетне малко късмет. Вратата, покрита с лози, се отваря след няколко силни дърпания, а пантите й скърцат силно. За секунди сме през дебелата градска стена. За миг зрението ми се раздвоява. Проклетият удар по главата.
С Лайя се промъкваме през огромна кайсиева горичка, конят потропва до нас. Тя води животното, а аз вървя пред нея с извадени ятагани.
Комендантката избра да се изправи срещу мен сама. Може би от гордост — желанието й да докаже на себе си и на мен, че може да ме унищожи сам-сама. Каквато и да е причината, тя би разположила поне няколко отряда войници тук, за да ни хванат, ако успеем да се измъкнем. Ако има нещо, което знам за майка си, то е, че тя винаги има резервен план.
Благодарен съм за тъмната нощ. Ако луната беше изгряла, опитен стрелец лесно би ни свалил от стените. Сега се сливаме с дърветата. И все пак не вярвам на тъмнината. Чакам щурците и нощните създания да замлъкнат, кожата ми да изстине, да чуя стържене на ботуш или скърцане на кожа.
Но докато си пробиваме път през горичката, няма и следа от Империята.
Забавям крачка, когато наближаваме края на дърветата. Приток на река Рей тече наблизо. Единствените светлинки в пустинята са два гарнизона, на километри от нас и един от друг. Барабанни съобщения отекват между тях, отнасящи се до движения на войски в Сера. Отдалеч се чуват тропот на конски копита, и аз се напрегвам — но звукът се отдалечава от нас.
— Нещо не е наред — казвам на Лайя. — Майка ми трябваше да е разположила патрули тук.
— Може би е смятала, че няма да са й нужни — шепотът на Лайя е неуверен. — Че ще ни убие.
— Не — отвръщам. — Комендантката винаги има резервен план.
Иска ми се изведнъж Хелене да беше тук. Почти я виждам как сбръчква сребърните си вежди, а умът й внимателно, търпеливо разплита фактите.
Лайя накланя глава към мен. — Комендантката допуска грешки, Елиас — казва тя. — Тя подцени и двама ни.
Вярно е, и все пак усещането за нещо нередно в корема ми не изчезва. По дяволите, главата ме боли. Иска ми се да повърна. Да спя. Мисли, Елиас. Какво беше това в очите на майка ми, точно преди да я поваля? Чувство. Нещо, което тя обикновено не изразява.
След миг ме осенява. Удовлетворение. Комендантката беше доволна.
Но защо би била доволна, че съм я повалил, след като се опита да ме убие?
— Тя не е направила грешка, Лайя. — Излизаме на откритото пространство отвъд горичката, и аз оглеждам бурята, която се надига над Серанския планински хребет, на сто километра оттук. — Тя ни остави да избягаме.
Онова, което не разбирам, е защо.
Глава 5
Хелене
Лоялна до края.
Девизът на рода Артурия, прошепнат в ухото ми от баща ми мигове след раждането ми. Изричах тези думи хиляди пъти. Никога не съм се съмнявала. Никога не съм ги оспорвала.
Мисля за тях сега, докато вися отпусната между двама легионери в тъмниците под Блекклиф. Лоялна до края.