Гневът ми пламва и аз го дръпвам назад, сякаш обуздавам норовист кон.
— Не разбирам какво искаш — казвам. — Създаваме се чрез болка. Страдание. Чрез мъка, кръв и сълзи.
Каин въздъхва.
— Това е подмамващ въпрос, Артурия. Маска не се създава. Тя се пресъздава. Първо, тя бива унищожена. Разголена до треперещото дете, което живее в сърцевината й. Няма значение колко силна мисли, че е. Блекклиф я умалява, унижава и я прави смирена.
— Но ако оцелее, тя се преражда. Издига се от сенчестия свят на провала и отчаянието, за да стане толкова страшна, колкото онова, което я е унищожило. За да познава мрака и да го използва като свой ятаган и щит в мисията си да служи на Империята.
Каин вдига ръка към лицето ми като баща, галещ новородено, а книжните му пръсти са студени върху кожата ми. — Ти си Маска, да — шепне той. — Но още не си завършена. Ти си моят шедьовър, Хелене Артурия, но аз едва съм започнал. Ако оцелееш, ще бъдеш сила, с която всички ще се съобразяват в този свят. Но първо ще бъдеш разбита. Първо ще бъдеш унищожена.
— Значи ще трябва да го убия? — Какво друго би могло да означава това? Най-добрият начин да ме разбият е Елиас. Винаги е бил най-добрият начин да ме разбият. — Изпитанията, клетвата, която ти дадох. Всичко това беше напразно.
— Има повече в този живот от любов, Хелене Артурия. Има дълг. Империя. Семейство. Генс. Мъжете, които водиш. Обещанията, които даваш. Баща ти знае това. И ти ще го узнаеш, преди края.
Очите му са неизмеримо тъжни, докато повдига брадичката ми. — Повечето хора — казва Каин — са само проблясъци в огромния мрак на времето. Но ти, Хелене Артурия, не си бързоизгаряща искра. Ти си факел срещу нощта — ако се осмелиш да се оставиш да гориш.
— Само ми кажи—
— Ти търсиш уверения — казва Авгурът. — Не мога да ти дам такива. Нарушаването на клетвата ти ще има своята цена, както и спазването й. Само ти можеш да прецениш тези цени.
— Какво ще се случи? — Не знам защо питам. Напразно е. — Ти виждаш бъдещето, Каин. Кажи ми. По-добре да знам.
— Мислиш, че знанието ще улесни нещата, Кървав гарван — казва той. — Но знанието ги прави по-лоши. — Хилядолетна тъга тежи върху него, толкова всепоглъщаща, че трябва да извърна поглед. Шепотът му е слаб, а тялото му избледнява. — Знанието е проклятие.
Гледам го, докато не изчезне. Сърцето ми е огромна пропаст, празна от всичко освен предупреждението на Каин и сковаващ страх.
Но първо ще бъдеш унищожена.
Убиването на Елиас ще ме унищожи. Усещам тази истина в костите си. Убиването на Елиас е моето унищожение.
Глава 32
Лайя
Афия не ми даде време да се сбогувам, да скърбя. Свалих превръзката от окото на Изи, хвърлих наметало върху лицето й и избягах. Поне успях да избягам с раницата си и ятагана на Дарин. Всички останали имат само дрехите си и стоките, прибрани в дисагите на конете.
Самите коне отдавна са изчезнали, освободени от всякакви знаци и пуснати да галопират на запад в момента, в който стигнахме до река Тайус. Единствените думи на Афия за сбогуване с животните бяха гневни мърморения за цената им.
Лодката, която тя открадна от рибарския кей, също скоро ще изчезне. През провисналата врата на покрита с мухъл плевня, в която се укрихме, виждам Кийнан, застанал на брега на реката, да потапя лодката.
Гръмотевици бучат. Капка леден дъжд пада през дупката в покрива на плевнята и каца на носа ми. Остават часове до зазоряване.
Поглеждам към Афия, която държи слаба лампа към земята, докато рисува карта в прахта, говорейки тихо с Вана.
— …и му кажи, че изисквам тази услуга. — Залдара подава на Вана монета за услуга. — Той трябва да ви отведе до Айш и да прехвърли тези Книжници в Свободните земи.
Един от Книжниците — Милах — се приближава до Афия, изправен срещу пламтящия й гняв.
— Съжалявам — казва той. — Ако един ден мога да ти се отплатя за това, което си направила, ще го направя стократно.
— Остани жив. — Очите на Афия омекват — само мъничко — и тя кимва към децата. — Пази ги. Помагай на всички други, на които можеш. Това е единственото възнаграждение, което очаквам да получа.
Когато тя е извън обсега на слуха, се приближавам до Милах, който сега се опитва да направи прашка от парче плат. Докато му показвам как да нагласи плата, той ме гледа с нервно любопитство. Сигурно се чуди за това, което е видял във фургона на Афия.
— Не знам как изчезнах — казвам най-накрая. — Това беше първият път, когато разбрах, че съм го направила.