Афия се изправя в целия си ръст. — Като Книжник и бунтовник, ти не разбираш от чест.
— Каква чест има в безсмислената смърт? — питам я. — Дарин би мразил това, че толкова много хора загинаха, за да го спасят. Не мога да ти заповядам да ме оставиш. Мога само да те помоля. — Обръщам се към Гибран. — Мисля, че Воините ще се обърнат срещу Племената в крайна сметка. Заклевам се, че ако Дарин и аз стигнем до Марин, ще ти пратя вест.
— Изи беше готова да умре за това.
— Тя… тя нямаше къде другаде да отиде. — Суровата истина за самотата на моята приятелка в този свят ме удря. Преглъщам мъката си. — Не трябваше да я взема със себе си. Беше мое решение, и беше грешно. — Изричането на това ме кара да се чувствам празна отвътре. — И няма да взема това решение отново. Моля ви, вървете. Още можете да настигнете Вана.
— Това не ми харесва. — Жената от Племената хвърля на Кийнан поглед на недоверие, който ме изненадва. — Изобщо не ми харесва.
Очите на Кийнан се присвиват. — Още по-малко ще ти хареса да си мъртва.
— Честта ми изисква да те ескортирам, момиче. — Афия гаси лампата. Плевнята изглежда по-тъмна, отколкото би трябвало. — Но честта ми също изисква да не отнемам решението на една жена за собствената й съдба. Небеса знаят, че има достатъчно от това в този проклет свят. — Тя спира. — Когато видиш Елиас, кажи му това от мен.
Това е единственото сбогуване, което получавам. Гибран излиза бурно от плевнята. Афия върти очи и го следва.
Кийнан и аз стоим сами, а леденият дъжд барабани по земята в равномерен ритъм около нас. Когато поглеждам в очите му, една мисъл се прокрадва в главата ми: Това е правилно. Така трябва да бъде. Така винаги е трябвало да бъде.
— Има безопасна къща на половин дузина мили оттук. — Кийнан докосва ръката ми, за да ме изтръгне от мислите ми. — Ако побързаме, можем да стигнем там преди зазоряване.
Част от мен иска да го попита дали съм взела правилното решение. След толкова много грешки, жадувам за увереността, че все още не съм провалила всичко отново.
Той ще каже „да“, разбира се. Ще ме утеши и ще ми каже, че това е най-добрият начин. Но правилното действие сега не отменя всяка грешка, която вече съм направила.
Затова не питам. Само кимвам и го следвам, докато той поема напред. Защото след всичко, което се случи, не заслужавам утеха.
ЧАСТ III: ТЪМНИЯТ ЗАТВОР
Глава 33
Елиас
Тънката като релса сянка на Надзирателя пада върху мен. Дългата му, триъгълна глава и тънките пръсти напомнят на богомолка. Имам чист изстрел, но ножовете ми не напускат ръцете ми. Всички мисли за убийство изчезват от съзнанието ми, когато виждам какво държи.
Това е дете на Книжниците, на девет или десет години. Измършавяло, мръсно и тихо като мъртвец. Оковите на китките му го бележат не като затворник, а като роб. Надзирателят забива острие в гърлото му. Струйки кръв се стичат по врата на детето и върху мръсната му риза.
Шест Маски следват Надзирателя в блока. Всяка носи герба на рода Сиелия, семейството на Надзирателя. Всяка е насочила стрела с нарез към сърцето ми.
Бих могъл да се справя с тях, дори със стрелите. Ако се хвърля достатъчно бързо, използвайки масата като щит—
Но тогава старецът прокарва бледата си ръка през сплъстената, дълга до раменете коса на детето с ужасяваща нежност.
„Няма звезда по-красива от дете с ясни очи; за него бих дал живота си.“ Надзирателят изрича цитата с ясен тенор, който съответства на спретнатия му външен вид. „Малък е“ — кима той към момчето — „но удивително издръжлив, открих. Мога да го накарам да кърви с часове, ако желаеш.“
Изпускам ножа.
„Очарователно,“ шепне Надзирателят. „Виж, Друсий, как зениците на Валерий се разширяват, как пулсът му се ускорява, как, дори изправен пред сигурна смърт, очите му се стрелкат, търсейки изход? Само присъствието на детето спира ръката му.“
„Да, Надзирателю.“ Една от Маските — предполагам Друсий — отговаря с безразличен тон.
„Елиас,“ казва Надзирателят. „Друсий и останалите ще те лишат от оръжията ти. Предлагам да не се съпротивляваш. Не бих искал да нараня детето. То е един от любимите ми екземпляри.“
Десет пъти по дяволите. Маските ме обкръжават и за секунди съм лишен от оръжия, ботуши, шперц, Телийс и повечето си дрехи. Не се съпротивлявам. Ако искам да се измъкна от това място, трябва да пазя силите си.
И ще се измъкна. Самото това, че Надзирателят не ме уби, показва, че иска нещо от мен. Ще ме държи жив, докато не го получи.
Надзирателят наблюдава, докато Маските ме оковават и ме блъскат към стената, зениците му са черни като катран точки в бяло-сините му очи.