Звук изпълва ушите ми: тананикане — моето собствено. Не знам кога е започнало.
Поглеждам в очите на Готвачката и се гмуркам в тази синя тъмнина. Трябва да я разбера напълно, до същността й, ако искам да възстановя кости, кожа и плът.
Елиас беше като сребро, прилив на адреналин под студена, ясна зора. Лайя беше различна. Караше ме да мисля за скръб и зелено-златна сладост.
Но Готвачката... вътрешностите й се гърчат като змиорки. Отдръпвам се от тях. Някъде зад кипящата чернота зървам проблясък от това, което е била някога, и посягам към него. Но докато го правя, тананикането ми внезапно става дисонантно. Тази доброта в нея — тя е само спомен. Сега змиорките са заели мястото на сърцето й, гърчейки се с безумна мъст.
Променям мелодията, за да уловя тази истина в сърцевината й. Вратата в нея се отваря рязко. Влизам, минавам по дълъг коридор, който ми е странно познат. Подът лепне по краката ми, и когато поглеждам надолу, почти очаквам да видя пипалата на сепия, обвити около мен.
Но там има само тъмнина.
Не мога да понеса да изпея истината на Готвачката на глас, затова вместо това крещя думите в главата си, гледайки в очите й през цялото време. За нейна чест, тя не извръща поглед. Когато лечението започва, когато улавям същността й и тялото й започва да се възстановява, тя дори не потрепва.
Болка нараства в хълбока ми. Кръв капе по колана на униформата ми. Игнорирам я, докато не започвам да задъхвам, когато най-сетне се принуждавам да пусна Готвачката. Усещам раната, която съм поела от нея. Тя е много по-малка от тази на старата жена, но все пак боли като пъкъл.
Раната на Готвачката е малко кървава и сурова, но единственият признак за инфекция е задържащата се миризма на смърт.
— Погрижи се за това — задъхвам се. — Щом можеш да влезеш в стаята ми, можеш да откраднеш и билки, за да си направиш лапа.
Тя надзърта към раната си, после към мен. — Момичето има брат, свързан със... със... Съпротивата — заеква за момент, после продължава. — Воините го изпратиха в Кауф преди месеци. Тя се опитва да го измъкне. Твоето момче й помага.
Той не е моето момче е първата ми мисъл.
Той е проклето луд е втората ми.
Воин, Маринер или Племенник, изпратен в Кауф, може да излезе в крайна сметка, покаян, пречистен и едва ли ще се осмели да предизвика Империята отново. Но Книжниците нямат изход, освен дупка в земята.
— Ако ме лъжеш...
Тя се изкачва на прозореца, този път с пъргавината, която видях за последно в Сера. — Помни: Ако нараниш момичето, ще съжаляваш.
— Коя е тя за теб? — питам. Видях нещо в Готвачката по време на лечението — аура или сянка, някаква древна музика, която ме накара да помисля за Лайя. Намръщвам се, опитвайки се да си спомня. Все едно да изровя десетгодишен сън.
— Тя е нищо за мен. — Готвачката изрича думите така, сякаш самата мисъл за Лайя й е отвратителна. — Просто глупаво дете на безнадеждна мисия.
Когато я гледам несигурно, тя поклаща глава.
— Не стой просто така и не ме зяпай като зашеметена крава — казва. — Върви да спасиш семейството си, глупаво момиче.
Глава 35
Лайя
— Забави темпото. — Кийнан, задъхан, докато тича до мен, посяга към ръката ми. Докосването на кожата му е добре дошла топлина в ледената нощ.
— На студа не усещаш колко много се напрягаш. Ще се сринеш, ако не внимаваш. И е прекалено светло, Лайя — някой може да ни види.
Наближаваме целта си — сигурна къща в земеделски район далеч на север от мястото, където се разделихме с Афия преди седмица. Тук има още повече патрули, отколкото на юг, всички търсят Книжници, бягащи от безмилостните атаки на Комендантката в градовете на север и запад. Повечето патрули обаче ловуват Книжници през деня.
Познанията на Кийнан за местността ни позволиха да пътуваме нощем и да напредваме бързо, особено след като успяхме да откраднем коне неведнъж. Кауф вече е само на триста мили. Но триста мили са все едно три хиляди, ако проклетото време не се подобри. Ритвам тънкия слой сняг по земята.
Хващам ръката на Кийнан и го подканям напред. — Трябва да стигнем до скривалището тази нощ, ако искаме утре да поемем към планинските проходи.
— Няма да стигнем никъде, ако сме мъртви — казва Кийнан. По тъмните му мигли се е уловил скреж, а части от лицето му са мораво-сини. Цялото ни облекло за студено време изгоря с фургона на Афия. Имам наметалото, което Елиас ми даде преди седмици, но то е предназначено за зима в Сера, не за този пронизващ студ, който се промъква под кожата и се лепи като пиявица.
— Ако се изтощиш до болест — казва Кийнан, — една нощ почивка няма да те оправи. Освен това не внимаваме достатъчно. Последният патрул беше на крачка от нас — едва не се натъкнахме на него.