— Лош късмет. — Вече продължавам напред. — Оттогава сме добре. Надявам се тази сигурна къща да има лампа. Трябва да разгледаме картата, която Елиас ни даде, и да измислим как ще стигнем до онази пещера, ако бурите се влошат.
Снегът се сипе на гъсти парцали, а наблизо петел пропява. Имението на собственика е едва видимо на четвърт миля оттук, но ние го заобикаляме и се насочваме към пристройка близо до робските колиби. В далечината две приведени фигури се влачат към хамбара, носейки кофи. Скоро мястото ще гъмжи от роби и надзирателите им. Трябва да се скрием.
Най-сетне стигаме до вратата на избата зад нисък хамбар. Резето на вратата е вкочанено от студа, и Кийнан изпъшква, докато се опитва да го вдигне.
— Побързай. — Клякам до него. В робските колиби на няколко десетки крачки оттук се издига дим и една врата проскърцва. Жена Книжница с увита в плат глава се появява.
Кийнан отново забива кинжала си в резето. — Проклетото нещо не… ах. — Отдръпва се назад, след като резето най-сетне се освобождава.
Звукът отеква, и жената Книжница се обръща рязко. И двамата с Кийнан замръзваме — няма начин да не ни е видяла. Но тя просто ни махва да влезем в избата.
— Бързо — просъсква тя. — Преди надзирателите да се събудят!
Скачаме в тъмния интериор на избата, дъхът ни се стеле над нас. Кийнан залоства вратата, докато аз оглеждам помещението. То е дълго десетина крачки, широко половин дузина и е натъпкано с бъчви и лавици за вино.
Но от тавана виси лампа на верига, а под нея на масата има плодове, увит в хартия хляб и тенекиена супница.
— Човекът, който държи тази ферма, е Меркатор — казва Кийнан. — Майка Книжница, баща Воин. Бил е единственият наследник, затова го представили като чистокръвен Воин. Но сигурно е бил по-близък с майка си, защото миналата година, когато баща му починал, той започнал да помага на избягали роби. — Кийнан кимва към храната. — Изглежда, все още го прави.
Изваждам картата на Елиас от раницата си, внимателно я разгръщам и освобождавам място на пода. Стомахът ми къркори от глад, но го пренебрегвам. Сигурните къщи обикновено имат малко място за движение, камо ли достатъчно светлина, за да се вижда. С Кийнан прекарваме всеки час от деня в спане или бягане. Това е рядка възможност да обсъдим какво предстои.
— Разкажи ми повече за Кауф. — Ръцете ми треперят от студ — едва усещам пергамента между пръстите си. — Елиас начерта груб план, но ако той се провали и ни се наложи да влезем вътре, това няма да е…
— Не си споменала името й, откакто умря — прекъсва ме Кийнан, спирайки потока от думи, изливащ се от устата ми. — Знаеш ли това?
Ръцете ми треперят още по-силно. Опитвам се да ги укротя, докато той сяда пред мен.
— Говориш само за следващата сигурна къща. За това как ще се измъкнем от Империята. За Кауф. Но не говориш за нея или за това, което се случи. Не говориш за тази твоя странна сила…
— Сила. — Искам да се изсмея подигравателно. — Сила, която дори не мога да използвам. — Макар че, небеса ми са свидетели, опитах. Всеки свободен момент се опитвах да се накарам да стана невидима, докато не почувствах, че ще полудея, повтаряйки си думата изчезни. Всеки път се провалям.
— Може би, ако говориш за това, ще помогне — предлага Кийнан. — Или ако ядеш повече от една-две хапки. Или спиш повече от няколко часа.
— Не ми се яде. И не мога да спя.
Погледът му пада върху треперещите ми пръсти. — Небеса, виж се само. — Той избутва пергамента настрана и обгръща ръцете ми със своите. Топлината му запълва празнина вътре в мен. Въздъхвам, искайки да се потопя в тази топлина — да я оставя да ме обгърне, за да забравя всичко, което предстои, дори за няколко минути.
Но това е егоистично. И глупаво, като се има предвид, че всеки момент може да ни хванат войници на Воините. Опитвам се да дръпна ръцете си, но сякаш усещайки мислите ми, Кийнан ме придърпва по-близо, притиска пръстите ми към топлината на корема си и хвърля наметалото си около нас двамата. Под грубия плат на ризата му усещам изваяните му мускули, твърди и гладки. Главата му е наведена, докато гледа ръцете ни, червената му коса скрива очите му. Преглъщам и отклонявам поглед. Пътуваме заедно от седмици, но никога не сме били толкова близо.
— Кажи ми нещо за нея — прошепва той. — Нещо хубаво.
— Не знаех нищо. — Гласът ми се пречупва и аз го прочиствам. — Познавах я седмици? Месеци? И никога не я попитах нищо съществено за семейството й, за това какво е било, когато е била малка, или… или какво иска, или за какво мечтае. Защото мислех, че имаме време.