Отказът от истинското образование
Методът на Сократ позволява на обитателите на древна Атина — град държава с по-малко от 100 000 жители — да постигнат такива висоти на изкуството и науката, които и днес, 2400 години по-късно, ни удивляват и вдъхновяват. Допреди 150 година западната педагогика се основаваше именно на този метод. Впоследствие обаче, все по-големият приток на ученици в американските училища постепенно принуди учителите да го изоставят. Изправени пред катедрите в класни стаи, пълни с четирийсет-шейсет буйни хлапета, учителите бяха лишени от възможността спокойно да задават въпроси за размисъл на не повече от едно-две от тях едновременно, за да постигат и извличат в стила на Сократ вътрешните им прозрения.
Именно някъде по това време се отказахме да образоваме и започнахме да преподаваме. Днешните методи за дидактично преподаване се основават на предположението, че умът на всеки ученик е „tabula rasa“, тоест „чиста дъска“ — един вид пусто пространство, което учителят трябва да запълни посредством изнасяне на лекции, все едно че налива вода в празна чаша (виж Фигура 10.2). Мъдростта, по природа заложена във всеки ученик, така и остава да си лежи дълбоко погребана в ума му, а не е извличана на повърхността, както е било в Атина на Сократ и Перикъл. В днешно време Сократовият метод е оцелял само в близките междуличностни взаимоотношения, които са се развили, съхранили и задълбочили с течение на годините между преподавателите и техните ученици, вече пораснали и поели пътя си в живота. Юридическите университети твърдят, че прилагат метода на Сократ, но в действителност го използват по един доста изкривен начин, при който студентите са тероризирани от заплахата да бъдат незабавно порицани, ако дадат неудовлетворителен отговор, което всъщност ги принуждава единствено да следят с напрегнато внимание и да запаметяват дословно всяка дума на преподавателя. А това е метод по-скоро на Инквизицията, но не и на Сократ.
Едва напоследък започваме да осъзнаваме солената цена, която заплатихме и продължаваме да плащаме поради факта, че се отказахме от образоването за сметка на преподаването. По отношение на съвременната „образователна“ система, цитираната и преди забележка на Айнщайн придобива още по-горчив смисъл: „Образованието е онова, което остава, след като забравиш абсолютно всичко, научено в училище.“
На всеки от вас му се е случвало да седи по време на делова среща и да тръпне в очакване да изкаже някакво свое мнение, нали? Независимо колко информирано или убедително говорят другите хора, ние почти не ги чуваме, изцяло погълнати от това да репетираме наум заплануваното си изказване. Дори след като вече сме се изказали, продължаваме отново и отново да „превъртаме“ в главата си собствените си думи, да премисляме всеки нюанс и едва ли не всяка сричка, докато край нас срещата продължава да тече, но от всичко, което се говори, до ума ни стига само някакво безформено жужене. А можете ли да познаете впоследствие чии думи ще сме запомнили най-добре?
Но вероятно най-разочароващото в цялата работа е това, че колкото по-интересна е срещата, с толкова по-голямо нетърпение очакваме реда си да се изкажем, а следователно толкова по-малко чуваме и възприемаме от всичко, казано от другите хора!
Този инстинктивен човешки стремеж към себеизразяване се възприема като израз на нелюбезност и себичност, каквито всъщност са и повечето инстинктивни навици, когато бъдат оставени да се проявяват на воля. Във всички книги за самоусъвършенстване на читателите настойчиво се дава следният най-доброжелателен съвет: „Мълчете и слушайте, когато някой говори!“. Е, да, но няма кой да го чуе. Острата вътрешна необходимост от себеизразяване е толкова дълбоко закодирана в мозъците ни, колкото са и инстинктите за хранене и за секс.