Силата на пневмата
В днешно време приемаме като нещо подразбиращо се това, че въздухът е съставен от свободно движещи се атоми под формата на различни газове. Но древните гърци са могли само да гадаят за природата на тайнствената субстанция, която се носи невидима, раздвижва листата на дърветата и пълни дробовете с въздух. Те я наричали пневма — дъх/дух. За тях белите дробове — общо наречени пневмон — били онзи орган от човешкото тяло, който вдишва духа на живота от околния въздух. По същия начин и древните римляни също наричат дъха дух — spiritus. И днес използваме глагола „издъхвам“, когато някой умира и изпуска последния си дъх, а „вдъхновение“ означава буквално „поемане на дъх в дробовете“.
Ролята на кислорода за мозъчната дейност
Както и в толкова много други древни вярвания, в тези за pneuma и spiritus също има доста голяма доза истина. Нашият мозък — обител на всичко онова, което възприемаме като човешки дух — е изцяло зависим от кислорода. Една трета от целия кислород, който използва човешкото тяло, постъпва директно в мозъка. Доказано е, че колкото повече кислород поемаме, толкова по-добре работи мозъкът. Например мозъкът на Айнщайн вероятно е получавал повече кислород (и други привнесени с кръвта хранителни вещества), отколкото мозъците на повечето хора. При своите експерименти Мериан Даймънд открива, че мозъците на плъховете, отглеждани в силно стимулираща среда, притежават по-широки капиляри и много повече слепващи клетки, за които се смята, че действат като посредници между невроните и кръвоносните съдове. Както отбелязахме в Първа глава, Даймънд открива също толкова силно увеличено количество на слепващи клетки и в мозъка на Айнщайн.
Дийн Фолк, антроположка от Нюйоркския щатски университет в Олбани, дори изказва предположението, че именно увеличеният приток на кръв в мозъка е станал причина нашите маймуноподобни предци да развият човешка интелигентност. Тя посочва, че в мозъка на човекоподобните същества, живели преди два-три милиона години в африканските савани, се е развила един вид „радиаторна“ система от гъсти венозни разклонения, чието предназначение е било да охлажда и да „вентилира“ мозъка, разположен в нагрятата от жаркото африканско слънце черепна кутия. Фолк смята, че именно така еволюиралата все по-сложна и по-разклонена кръвоносна мрежа е допринесла за увеличаването на масата на човешкия мозък.
През 1959 година посещавах лятно училище, за да наваксам някои сериозни пропуски в обучението си и да си подобря успеха. Тъй като следобедите ми бяха свободни, а в училището имаше басейн, всеки ден ходех да плувам по няколко часа. Междувременно открих, че се чувствам много по-добре, когато плувам не по обикновения начин, а под вода. Ето защо започнах ежедневно да плувам с глава под водата, като задържах дъха си за все по-необичайно дълги периоди, чиято продължителност скоро стигна до четири и половина минути всеки.
И се случи нещо наистина забележително. Въпреки слабия ми дотогава успех, лошите ми навици за учене и високите академични изисквания на курса, който бях записал, бележките ми сякаш изведнъж скочиха до небето. Тест след тест, неизменно набирах пълни сто точки. Към края на лятото, тръгвайки буквално от дъното, вече бях стигнал върха на успеха в моя клас.
Едва много години по-късно прозрях как е могло да се случи подобно нещо. Присъствах на лекция на д-р Робърт Доумън, който за жалост вече не е сред нас. Тогава той беше директор на медицинското направление във филаделфийския Институт за осъществяване на човешкия потенциал, основан от неговия брат, д-р Глен Доумън. По време на лекцията д-р Доумън обясни, че винаги когато съдържанието на въглероден двуокис (CO2) в кръвния поток се увеличи, организмът ни възприема това като предупредителен сигнал за евентуална опасност от прекъсване на притока на кислород към мозъка. В отговор на заплахата от кислороден глад, сънните артерии, които отговарят за осигуряване на приток на кръв към главата, се отварят по-широко и позволяват преминаването на повече кръв през тях. По този начин мозъкът е буквално „удавен“ в необичайно големи количества богата на кислород кръв. В някогашните сурови епохи от еволюцията на човешкия вид, онези наши предци, които по една или друга причина не са притежавали подобна обезопасителна система, просто не са оставали живи достатъчно дълго време, за да успеят наистина да ни станат предци. Днес можем да използваме този примитивен рефлекс на човешкия организъм, за да се придвижим напред по еволюционния си път — към постигане на по-висока интелигентност.