Методът на Монтесори
На границата между деветнайсети и двайсети век италианската лекарка Мария Монтесори започва да работи с изостанали в умственото си развитие деца в психиатричната клиника към Римския университет. Много скоро й прави впечатление, че тези „неподлежащи на обучение“ деца притежават удивителна способност за съсредоточаване на вниманието, когато се занимават с някоя игра или друга дейност, която им е интересна и занимателна. Само в случаите, когато учителят се опитвал насила да привлече и да задържи вниманието им към други, скучни и неприятни за тях учебни предмети и занимания, децата ставали неуправляеми. Онези родители, които са виждали как децата им се занимават съсредоточено часове наред с някоя компютърна игра прекрасно могат да разберат действието на този принцип.
Монтесори създава нов тип класна стая, където децата имат възможност по желание да преминават от една към друга интересна за тях дейност, съобразно това какво най-силно привлича вниманието им в момента. Тя „зарежда“ стаята с най-различни практически учебни помагала, подбрани така, че боравенето с тях да въздейства и да обучава децата чрез петте им сетива. Нейните ученици научавали азбуката не само като възприемали зрително буквите, но и посредством докосване, като със затворени очи разпознавали с опипване изработените от картон букви. Изучавали географията, като сглобявали карти от изрисувани дървени мозаечни пластинки. Математическите понятия възприемали, като си играели с конструктори, чиито части били с различни форми, размери и изработени от различни материали. Ролята на учителя била да обикаля между учениците в класната стая, да следи дали на всеки му е приятно и забавно и да напомня на децата да спазват правилата — например да говорят тихичко помежду си, за да не смущават „работата“ на останалите.
Въпреки че първоначално методът на Монтесори бил използван за обучение на изоставащи в умственото си развитие или на бедни деца от покрайнините на Рим, днес мнозина смятат, че прилагането му е твърде голям лукс, достъпен само за богатите. Жалко, защото съм дълбоко убеден, че той може да е от огромна полза и за днешните наши деца от по-бедните градски квартали и селски райони.
Въпреки че методът на Монтесори отдавна се прилага широко в много страни по света, в Съединените щати той се появява доста късно. Едва през 1973 година едно общинско училище в Синсинати получава за пръв път лиценз да работи по метода на Монтесори. Понастоящем в страната има около 3500 школи за предучилищно обучение и около сто начални училища, които работят по този метод.
Посетителите в училищата, където се прилага методът на Монтесори, често остават поразени от царящите там тишина и спокойствие. Дори децата в предучилищна възраст се занимават тихо и самовглъбено с избраните от тях дейности, понякога часове наред. И тези техни съсредоточени занимания се отплащат богато. Всеизвестен факт е, че така наречените „деца на Монтесори“ обикновено се научават да четат и да пишат доста преди петгодишна възраст.
Тайната на огромната ефективност при метода на Монтесори се крие в залегналия в основата му принцип на обратната връзка. Децата на Монтесори непрекъснато получават богата обратна връзка в резултат на предприетите от тях действия за себеизразяване — същностно важен елемент от кръговрата на обратната връзка „ръка-око“ (говорихме за него в Четвърта глава), благодарение на който се осъществява голямата част от развитието на мозъка, както физиологично, така и интелектуално. Социологът Омар К. Муур от университета в Питсбърг постига същите резултати, като оборудва класните стаи с подходящи за активна работа на децата образователни средства — едно от тях е говорещата пишеща машина на Едисон, благодарение на която дори малки две-тригодишни деца с лекота се научават да четат и да пишат. Но също както и методът на Монтесори, техниките на Муур за активно обучение не успяват да се наложат в съвременната американска образователна система, която много отдавна е отхвърлила метода на Сократ в полза на сухото дидактично обучение.
На всеки, който е играл на някаква игра с малки деца, несъмнено му е правило силно впечатление колко зорко следят те за спазването на правилата, като не допускат дори най-леко отклонение от тях. Децата притежават дълбока привързаност, дори обич, към реда. Те имат инстинктивното усещане, че „игра без правила не е никаква игра“, както отбелязва Дейвид Кан, изпълнителен директор на Североамериканската асоциация на преподавателите по метода на Монтесори, чието седалище е в Кливланд. Въпреки че „децата на Монтесори“ разполагат с пълната свобода да обикалят по свое усмотрение из класната стая и да избират по собствено желание с какво да се занимават, те се придържат към свой стриктен протокол за възпитано поведение и се стремят към постигане на набелязаните си цели по високо организиран начин. За тях е характерно, че нито създават хаос и безпорядък наоколо си, нито се отнасят пренебрежително към учителите си.