Поради тази причина техниките, залагащи на волево отлагане на критичната преценка, винаги ще се струват някак неудовлетворителни на онези от нас, които все още не са привикнали за разлика от Айнщайн, Фарадей или Линкълн — да го постигат автоматично, изцяло на подсъзнателно ниво.
Единственият сигурен начин да се преодолее спъващата творчеството намеса на Заглушителя/Редактора е той да бъде изключен напълно (временно, разбира се). Това може да бъде постигнато по няколко съвсем простички и практични начина. По-долу ви запознавам с някои от тях.
Гай Юлий Цезар е един от най-великите военни гении в човешката история. Той е печелил битките си благодарение на един принцип, наричан от него ccleritas — скорост. Цезар винаги успявал да изненада врага си, пристигайки на бойното поле дни, а често и седмици преди момента, когато са го очаквали — дори ако за целта е трябвало да хвърли войските си в бърз и тежък поход през дълбоки снегове. Когато едно галско племе, наречено битуриги, се опълчило срещу Рим, Цезар ги нападнал толкова изненадващо, че сварил разбунтувалите се гали „да си орат нивите без ни най-малко притеснение.“
Пионерът на ускореното обучение в Япония, д-р Макото Шичида, използва една техника, наподобяваща военната тактика на Цезар, за да „надхитри“ спъващите ученето бариери в ума. Проведените от него изследвания разкриват, че когато в ума навлиза високоскоростен поток от факти, те успяват да минат напряко, заобикаляйки по-бавно действащото ляво мозъчно полукълбо. Левият ум възприема думите или фразите последователно, една по една. Но човек може да научи един чужд език, да прочете книга или да „погълне“ формули от висшата математика стотици пъти по-бързо. Шичида открива, че трикът е в това да захранвате с факти ума си с такава скорост, че съзнанието ви да не насмогва да следва техния бурно прииждащ поток.
Когато един влак напуска бавно гарата, а по съседния коловоз друг влак приближава също толкова бавно, застаналият до прозореца на първия влак пътник ще има впечатлението, че двата влака профучават един покрай друг с двойно по-голяма от реалната им скорост. В действителност тази по-висока скорост не е само илюзия. По отношение един на друг двата влака се движат наистина твърде бързо — това би станало дори прекалено очевидно, ако приближават един срещу друг, по един и същ коловоз, и се сблъскат челно.
Подобен ефект се наблюдава и при отприщването на образния поток. Откъм десния ум в съзнанието ви нахлува поток от мултисензорни възприятия. Същевременно реката на словесното описание напуска съзнанието през устата ви и се влива през ушите ви обратно в мозъка, в една постоянна примка за обратна връзка. Когато тези две силни течения прелитат едно покрай друго и се вливат в тесния, 126 битов канал на вашето съзнателно внимание, резултатът е бушуващ хаос — също толкова вихрен, колкото и във водния басейн в подножието на Ниагарския водопад.
По този начин прилагаме в действие принципа на скоростта, без всъщност да ни се налага да мислим високоскоростно. В процеса на отприщването на образния поток ние говорим, слушаме и генерираме образи с нормална скорост, но същевременно умственото ни свръхнатоварване е толкова голямо, колкото и когато се опитваме съзнателно да разберем смисъла на думите на някой много бързо говорещ футболен коментатор. Провежданите в продължение на осемдесет години различни психологически проучвания твърдо доказват, че подобен род умствено свръхнатоварване разчиства пътя за пораждането на оригинални идеи.
Преди осемдесет години повечето психолози са смятали, че хората изграждат възприятията си в строго определен ред, наслагвайки частичките входяща в мозъка им сетивна информация така, както детето строи кула от дървени кубчета.
През 1912 година немският психолог Макс Вертхаймер си задава следния въпрос: „Защо филмовите зрители възприемат развиващото се на екрана действие съвсем като на живо — тоест, като последователно и гладко протичащи движения? Та нали в крайна сметка те всъщност гледат не друго, а единствено прожектирани в бърза последователност наставени статично заснети кадри!“
Вертхаймер стига до заключението, че посредством илюзията за привидно движение, мозъкът ни се опитва да се нагоди към инак неразгадаемия пълен хаос от хиляди преминаващи през него за частици от секундата неподвижни кадри. Вертхаймер уподобява човешкия мозък на хомеостатичен (тоест стремящ се към установяване на стабилна структура) механизъм, който неизменно и упорито се стреми да постигне равновесие в един свят на влудяващо безредие. Всеки път, щом мозъкът бъде изваден от равновесие посредством буен прилив на хаотични и объркващи го възприятия, той бърза да си го възстанови, като ги групира и организира съобразно възможно най-простия gestalt, предоставен му от вече наличната в него информация. (Използваният от Вертхаймер термин gestalt, в смисъл на шаблонен модел — било в мисленето, било в поведението, — заляга в основата на създадената и разработена от него психотерапевтична теория и практика, така наречената гещалтова терапия, широко прилагана и до ден-днешен.)