През първите няколко секунди, докато се вглеждате в стъклената кутия (наречена „куб на Некер“), няма да забележите никакви промени. После изведнъж, най-неочаквано, позицията му ще се промени и ще видите съвършено различно изображение. При все това, нито един от първоначалните факти не е бил променен. В ума ви се вливат едни и същи сетивни възприятия.
Променил се е обаче вашият шаблонен модел на образно отреагирване (gestalt).
Представете си сега, че хвърляте малка гумена топка в широк, кръгъл, празен леген. Топката ще се търкаля из него във все по-малки и по-малки спирали, докато най-сетне спре на дъното му. Математиците биха казали, че топката е привлечена от основата на легена. Те наричат мястото на покой — там, където топката най-сетне се е спряла на дъното — точка на привличане.
Когато умът ни се колебае между две противоположни перспективи при куба на Некер, можем да кажем, че всяка от тях действа като точка на привличане за възприятията ни, като последователно притегля сетивните ни усещания ту към едната, ту към другата перспектива.
А сега си представете два еднакви кръгли легена. Всеки от тях представлява единият от двата различни начина за зрително възприемане на куба на Некер. Когато хвърлим малката гумена топка в легена, ще очакваме тя да се повърти известно време насам-натам, а после да се спре окончателно на дъното му, Но няма да очакваме от нея изведнъж да прескочи в другия леген, още по-малко пък да прескача последователно от единия в другия леген.
А именно това става, когато наблюдаваме куба на Некер. Възприятието ни за него прескача насам-натам от едната към другата точка на привличане, без изобщо да се спре на някоя от тях. Как е възможно подобно нещо?
За да накараме гумената топка да прескача от леген в леген, трябва да заредим движението й с допълнителна енергия, взета от някъде другаде. Можем примерно да ударим с юмрук по дъното на единия леген и генерираната по този начин енергия ще прехвърли топката в другия. Ако после ударим с юмрук по дъното другия леген, новият приток на енергия ще върне топката обратно в първия.
Но какъв тип енергия предизвиква прескачането на възприятията ни насам-натам между различните сетивни точки на привличане, които са в ума ни?
Силата на хаоса
Ураганите са сред най-могъщите природни сили. И все пак, развихрянето на урагана може да бъде причинено от някой най-нищожен стимул. На теория дори ако една-единствена пеперуда размаха крилцата си в единия край на света, предизвиканото раздвижване на атмосферните пластове би могло да отключи такова лавинообразно натрупване на въздушни трептения, че те в крайна сметка да се разразят чрез унищожителен ураган в другия край на Земята. Това е така нареченият „ефект на пеперудата“.
Всички хаотични системи без изключение — например бушуващите водопади, врящата вода, резките климатични промени, сривовете на борсата — имат странната способност да преминават неочаквано и почти мигновено от едно състояние в друго под въздействието и на най-малкия стимул. В един момент всичко е тихо и спокойно. В следващия вече се е заформило и се вихри бясно торнадо. Снегът се стели неподвижно по планинските върхове. Но само след секунда громоляща лавина помита всичко надолу по склона.
През последните двайсетина години изследователите стигнаха до заключението, че подобни привидно хаотични феномени всъщност са високо организирани. Също като гумената топка тези явления се колебаят в широка амплитуда между различните точки на привличане, като техните колебания могат да бъдат изчислени математически. Но за разлика от единственото място на покой за гумената топка на дъното на легена точките на привличане при подобни хаотични феномени могат да бъдат невероятно сложни.
Представете си, че искате да изчислите точките на привличане, които действат на водата в тенджера, поставена на котлона — повърхността й е спокойна, в следващия миг ври и кипи, после, когато изключите котлона, пак се успокоява. Нанесени върху координатна мрежа, тези точки на привличане образуват хаотични фигури от спирали и завихряния, наречени фрактали.