Фракталите имат удивителната характерна особеност да преповтарят самите себе си. Тоест, те са съставени от все по-малки и по-малки версии на основната им форма — като клоните на дървото. И освен това демонстрират почти безгранична сложност. Именно сложността и мъглявостта на тези хаотични фигури е причина откривателите им да ги нарекат „странни точки на привличане“.
Невероятната гъвкавост на странните точки на привличане при хаотичните феномени е причина винаги да има изследователи, защитници на хипотезата, че е възможно интелигентността да се основава върху математическите постулати на така наречената „теория на хаоса“. Кубът на Некер ни дава възможност да отличим само две различни перспективи на един и същ образ, докато умът, изпаднал под влияние на странните точки на привличане, е в състояние да извлече безкраен брой „оригинални“ заключения само въз основа на един-единствен набор от изходни данни.
През осемдесетте години невропсихолозите от Калифорнийския университет в Беркли Уолтър Дж. Фрийман и Кристин Скарда откриха необорими доказателства в потвърждение на тази хипотеза. Те провеждат редица експерименти, като правят електроенцефалограми (ЕЕГ) на обонятелните удебеления на зайци — тоест, на онези центрове в мозъчната кора (кортекс), които контролират обонянието. Фрийман и Скарда откриват, че когато зайците доловят някоя позната миризма — да речем на сочен морков — направените електроенцефалограми регистрират, че в кортекса им се появява сноп удивително прави вълни. Само секунда след това подобни снопове започват да избухват и на други места, като фазата на трептене на съставящите ги вълни е еднаква с тази на първоначалния сноп. Много скоро вече целият мозък на заека сякаш светва, „подпален“ от сигнала за специфичната миризма.
Фрийман и Скарда били изненадани от скоростта, с която мозъкът на зайците непрекъснато „скача“ от пълен покой към цялостно „сигнално светене“ и после отново към пълен покой, без какъвто и да било признак за постепенен преход между тези две състояния. Двамата учени стигат до извода, че това явление е необорим показател за хаотичния характер на мозъчната дейност. Те потвърждават теорията си чрез компютърен модел, който представя триизмерно избухването на сноповете прави вълни в обширни области от мозъка на зайците. И наистина, на компютърния екран се появяват сложни, завихрени хаотични фигури, типични за проявата на странните точки на привличане.
„Тези образи доказват, че всяко сетивно възприятие представлява експлозивен скок от една точка на привличане към друга и обратно“, заключава Фрийман.
Фрийман и Скарда издигат хипотезата, че именно на този високоскоростен преход между различни крайни състояния се дължи способността на човешкия мозък „да създава модели за новаторска дейност“ и „да стига до оригинални творчески прозрения“.
Разковничето е в сложността. Пеперудата не може да кара колело примерно само като размахва крилцата си — подобна система е недостатъчно сложна, за да се прояви „ефектът на пеперудата“. Но пък теоретично е в състояние да породи ураган, тъй като атмосферата е необятно широка и изпълнена с толкова много сложни завихряния и течения, от най-общи до такива на молекулярно ниво, че дори най-лекото вълново трептене ще окаже влияние върху трилиони други променливи величини посредством серии от непредвидимо и неизмеримо сложни верижни реакции.
Колкото повече привидно хаотична сложност привнасяме в нашия мисловен процес, толкова по-широк простор откриваме за драматични промени в състоянията на мозъка си. В действителност сложността разширява нашето пространство „Изненада!“.
Фазова взаимовръзка
Всеки отделен стимул влиза в мозъка през свой специфичен „пропусквателен вход“. Полученият сигнал бива анализиран, наименуван и пренасочен към други части на мозъка за по-нататъшна обработка. Проблемът е в това, че веднъж щом на сигнала му бъде лепнат етикет и той получи придружителни инструкции още на пропусквателния вход, останалите части на мозъка обикновено следват първоначалните указания.
Наричам това явление „ефект на консервиране“. Механизмът на пропусквателния вход сякаш напъхва всеки външен стимул в консервена кутия, запечатва я здраво и й лепва етикет „Съдържа еди-какво си, което се употребява еди-как си.“ Това служи като предупреждение към останалите части на мозъка да не си губят времето и енергията за изследване и обработка на съответния стимул.