Но за да можете да осигурите за творческия си ум необходимото за изявите му пространство „Изненада!“, е нужно да накарате колкото се може повече и по-различни части от мозъка си да обработват едновременно постъпващия стимул. Тоест, целта е да установите в мозъка си така наречената „фаза на взаимовръзка“ — последователно високоскоростно предаване на импулсите и активиране, при което различни области и центрове се задействат в съзвучие, в обща фаза на вълнови трептения. При това преходните интервали трябва да са толкова кратки, че всеки конкретен стимул да се предава на целия мозък, преди още да му бъдат лепнати етикет и придружаващи инструкции.
Именно такъв ефект се постига при отприщването на образния поток и при други техники за постигане на светкавично зареждане на мозъка със сетивни възприятия — така наречения „високоскоростен поток с обратна връзка“.
Представете си, че поглеждате някой часовник. След около половин секунда зрителният център в мозъчната кора оповестява, че е видял нещото, наречено „часовник“, и препраща това съобщение (със съответните придружаващи инструкции за употреба) до целия мозък. Осъществил се е ефектът на консервиране на образа.
Оттук насетне мозъкът ви разполага само с две алтернативни възможности — или да изследва циферблата, за да разбере колко е часът, или да не му обърне никакво внимание. Ами да, че какво друго да прави с нещо, на което вече е лепнат етикет „часовник“?
Но какво би станало, ако не консервирате образа на часовника още на пропусквателния вход? Да речем, че сте успели да заобиколите „консерваторите“ и така сте позволили на останалите части от мозъка си да обработват образа по „нечасовников“ начин — какво би се получило тогава? Няма ли да започнете да забелязвате примерно пищната игра на светлинните отблясъци по стъклото на циферблата или чистия и изящен рисунък на цифрите, или хипнотичното движение на секундната стрелка, или гладката повърхност на металната обковка? А дали няма да започнете да разсъждавате върху ефимерната същност на времето и върху преходността на материята?
Ако отделите достатъчно време на подобно занимание, има вероятност неочаквано да бъдете изненадани от някоя оригинална промяна в перспективата — подобна на тази, представена ни нагледно от художника сюрреалист Салвадор Дали, чиито прочути топящи се часовници са сред най-силно въздействащите и интригуващи образи в съвременното изобразително изкуство.
Ако нещо не ни се струва точно, значи е правилно
Спомняте ли си колко неспокоен и отчаян се чувствал горкият Кекуле, преди да се унесе в дрямка пред огъня в камината? Едва ли е очаквал изведнъж да получи някакво изненадващо и бляскаво прозрение, което да разреши мъчещия го проблем — а на всичкото отгоре и да го направи известен по целия свят. Напротив, чувствал се е объркан, напълно провалил се, неспособен да продължи работата си.
Де да е знаел Кекуле, че отчаянието му е за добро! То всъщност било белег, че левият му ум се е провалил в опитите си да лепне етикет и да придаде смисъл на заобикалящия го хаос. И че най-сетне е готов да се предаде и да престане да се пречка в работата на десния му ум.
Усещането за объркване, чувството ни, че нещо „не е точно“, е най-сигурният белег, че Заглушителят в мозъка ни е бил ефективно заглушен. Защото когато вътрешният редактор задрасква и поправя с пълна сила, изобщо не чувстваме никакво смущение и объркване. Напротив, всичко ни се струва съвсем ясно, просто и точно. Но ако на дъното на мозъчното ни „гърне“ започне да къкри някоя по-необичайна и оригинална идея, ще се почувстваме също толкова разтревожени и смутени, колкото и Кекуле при вида на извиващата се в огъня змия.