Призрачни връзка
През двайсетте години физиците откриха, че градивните частици на атома — квантите от рода на фотоните и електроните — притежават удивителната и непрестанно променлива характеристика в един миг да приемат нова, коренно различна форма. Измерени по един начин, те се проявяват като частици; измерени по друг — действат като вълни. И което е дори още по-объркващо, ако измервате скоростта на една квантова частица, не можете да измерите масата й, а ако измервате масата — не можете да измерите скоростта. Тази смущаваща особеност довежда датския физик Нилс Бор до хипотезата, че в действителност квантите не притежават такива характеристики като маса, скорост и вълнова честота, а ги придобиват само временно, в отговор на усилията на физиците да ги измерят. Бор смята, че в тяхното естествено състояние квантите съществуват единствено като някаква безформена „пустота“, заредена с потенциални физически характеристики.
Алберт Айнщайн обаче просто не може да приеме подобно обяснение на загадката. И започва да си задава въпроса какво би станало, ако една частица, съставена от два протона, изведнъж се разпадне и в резултат на това те вече могат свободно да блуждаят в пространството? Според закона за съхранението на движещата сила, ако ни е известна движещата сила на единия протон, ще можем да измерим и тази на другия. Да, но според Нилс Бор, нито единият, нито другият протон притежават каквато и да било движеща сила до мига, в който не започнем да се опитваме да я измерим.
Според теорията на датския учен, ако започнем да измерваме движещата сила на единия протон (да го наречем протон А), самото това наше действие ще предизвика протон Б още в същия миг да придобие движеща сила, съответна на тази на протон А — дори ако междувременно двата протона са се озовали в противоположни краища на вселената! Но за да постигнат такова пълно хармонично съзвучие помежду си при координирането на съответните си движещи сили, те явно си прехвърлят информацията през цялата вселена със скорост по-голяма от тази на светлината, сякаш помежду им съществува телепатична връзка. Айнщайн просто отказва да приеме възможността за подобна „призрачна връзка от разстояние“. В една своя статия от 1935 година, написана съвместно с Борис Подолски и Натан Розен, той твърди, че Нилс Бор и неговите последователи сигурно изпускат някоя „скрита променлива“. И стига до заключението, че теорията на Бор е просто непълна и незавършена.
Моделът „Аквариум“
Един от учениците на Айнщайн, Давид Бохъм, предлага удачно решение на този парадокс. Той се съгласява с твърдението на Айнщайн, че е едновременно и „призрачно“, и невероятно въпросните два протона да си разменят информация мигновено, от противоположните краища на вселената. И изказва предположението, че квантите и всички техни странни изяви и взаимовръзки са не нещо друго, а отражение на някакъв по-дълбок ред, скрит под видимостта на вселената. Бохъм оприличава квантовите частици на риба в аквариум. Да предположим, че наблюдаваме движенията й на два телевизионни монитора, които получават изображение от две камери, следящи рибата от различни ъгли. На двата екрана ще виждаме две различни изображения, сякаш на две различни риби. Когато едната от тях се обърне, едновременно с нея се обръща и другата, като че помежду им има някаква загадъчна телепатична връзка. И само ако погледнем направо и с невъоръжено око в аквариума, ще разберем, че двете изображения принадлежат всъщност на една и съща риба, видяна под различен ъгъл (виж Фигура 7.1).
Аквариумът на Бохъм, както и пещерата на Платон, е метафора за ограниченията на човешките възприятия. В нормалния си ежедневен живот ние виждаме единствено объркващите ни изображения, получени от нашите две камери монитори — очите ни. Но какво бихме видели, ако можехме да надзърнем направо в „аквариума“? Или ако можехме да се освободим от оковите си и да излезем от пещерата на Платон? Неограничавани от нашите несъвършени пет сетива, какво наистина бихме видели в света?