Парчето лед с отбелязаната върху него интерферентна мрежа. В нея е кодирана достатъчно информация, за да изчислите къде точно е паднал всеки от трите камъни.
Също както и парченцето лед от езерото всяко късче от счупената фотографска плака ще съдържа цялата информация, необходима на лазерния лъч, за да възстанови триизмерната холограма. Ако счупите плаката на десет парчета, ще имате десет отделни и напълно еднакви холограми.
Според хипотезата на Давид Бохъм заобикалящият ни обичаен свят прилича на холографско изображение — един вид отражение, излъчено от скрития ред, тъй както холограмата е отражение от фотографската плака. И точно така, както холограмата само привидно съществува на определено място в пространството, предметите в нашата вселена също само привидно заемат конкретните си места. Но тъй като цялото съществуващо пространство е „замръзнало“ или кодирано в скрития ред, което и да е кътче от вселената е равнозначно на всяко друго. Самата идея, че нещата в пространството са раздалечени на сантиметри, километри, светлинни години или парсеци не е нищо друго, освен привидност, илюзия — също толкова ефимерна и относителна, колкото и местоположението на сенките в пещерата на Платон.
Както вече се убедихме от необичайното поведение на изграждащите атома квантови частици, и най-огромните разстояния в пространството могат да бъдат прекосени само за миг, благодарение на съвсем лека пренастройка на скрития ред — аналогично на леката промяна в гледната точка по отношение на златната рибка в аквариума на Бохъм. Това е принципът на илюзията за местоположение: разстоянието, независимо колко малко или огромно ни се струва, всъщност е абсолютно без значение.
Според Бохъм времето е друга холографска илюзия. Нашите сетива ни казват, че времето протича в линеарна последователност — от миналото през настоящето към бъдещето. Но в скрития ред на вселената всичко, което изобщо някога вече е било или ще бъде, съществува и в този миг, изцяло кодирано в една суперхолограма.
Бохъм твърди, че насладата, която изпитваме при слушането на прекрасна музика, ни позволява да надникнем в скритата същност на времето. Въпреки че чуваме тази музика в хронологична последователност — нота след нота и акорд след акорд — в действителност ние не я оценяваме и не й се наслаждаваме в подобна линеарна последователност. Според Бохъм в действителност всяка чута нота предизвиква така наречената от него „активна трансформация“ на усещането ни за всички останали ноти, които сме чули преди тя да прозвучи, и събужда в нас тръпнещо очакване да чуем онези след нея. Всъщност ние оценяваме и се наслаждаваме на музикалното произведение в неговата цялостност и завършеност, като в ума ни началото, средата и краят му се смесват и преливат в едно неделимо цяло.
Когато Моцарт преглеждал своите произведения наум, „с един поглед“, той вероятно си е служил с много по-истинни сетива от петте, които всички ние използваме в ежедневния си живот. Според хипотезата на Бохъм поне част от гениалността на великия композитор се дължи на способността му да възприема музиката на нивото на много по-дълбокия скрит ред на реалността.
Псифеноменът
Холографският модел на Бохъм за вселената ни предлага логична основа, върху която да стъпим, за да се опитаме да разберем такива наблюдавани при някои хора способности като ясновидството и телепатията — наричани от парапсихолозите „псифеномени“. Ако времето и пространството наистина са свързани в неделимо цяло на едно дълбоко и скрито ниво на реалността, то е възможно човешката сетивност да прониква понякога отвъд обичайните рамки на възприятията ни за време и пространство. Читателите, които проявяват интерес към подобни въпроси, могат да открият великолепни разяснения на тези идеи в книгите на Майкъл Талбот „Холографската вселена“ и „Отвъд количествените измерения“.
В днешно време въпросът за псифеномените вече не е нещо несъществено и повърхностно за научната общественост. Натрупването на все повече нови и нови доказателства за съществуването им принуждава съвременната наука да започне да се отнася към тях сериозно. През 1969 година Асоциацията на парапсихолозите бе най-сетне приета в Американската асоциация за научен напредък и по този начин парапсихологията бе призната за легитимна наука. През 1982 година Ален Аспе, Жан Далибар и Жерар Роже от Института за теоретична и приложна оптика в Париж успяха да осъществят в лабораторни условия „призрачна връзка от разстояние“ между два фотона, като по този начин емпирично доказаха теорията на Бохъм, че илюзията за местоположение е напълно реално явление. Пет години по-късно, през 1987 г. физикът Робърт Г Джан и психоложката Бренда Дж. Дюн от Лабораторията за изследване на приложните аномалии към Принстънския университет публикуваха удивителните резултати от проведените от тях експерименти, от които става ясно, че изследваните субекти са в състояние, единствено чрез силата на мисълта си, да влияят върху функционирането на произволно избран брой генератори на различен тип вълни — убедително доказателство за реалността на ефекта, наречен „Тържество на ума над материята“.