Умове в ума
Принципът на силовата настройка на ума е изключително важен, но той едва ли би могъл да обясни и половината от феномените, които обединявам под общото название „Мислене по модел“. Изглежда че човешкият мозък притежава почти безгранична способност за дисоциация — преведен на разговорен език, този термин от психологията означава раздвояване на личността, но всъщност става дума за възможността в ума на един и същ човек паралелно да съществуват много повече от две личности. Поради все още неясни за учените причини тези дисоциирани индивидуалности са в състояние да проявяват способности, сили и таланти, които са непознати и неприсъщи за личността домакин. Изглеждат човешкият мозък е създаден от природата така, че да може да приютява множество различни „хора“.
Понякога хората се спасяват от преживени в детството силни душевни травми, като „разчленяват“ личността си на различни — действащи напълно адекватно, самостоятелно и независимо една от друга — индивидуалности. Именно това състояние се има предвид при термина „раздвояване на личността“. Тези размножени личности могат да бъдат толкова различни една от друга, че подвластният на подобно състояние човек може да притежава не само различни почерци, творчески таланти и познания за чужди езици, но и да проявява различен тип алергии, заболявания и реакции към лекарствени и наркотични средства, в зависимост от това коя от многото му личности се проявява в момента. Научните експерименти показват, че когато страдащият от раздвояване на личността човек преминава от една към друга от своите различни индивидуалности, това води до промяна дори на характеристиките на мозъчните му вълни — нещо, което е толкова трудно и непостижимо на съзнателно ниво, колкото и да промениш неоперативно отпечатъците от палците си.
Един от най-странните и потресаващи дисоциативни феномени, които съм срещал, е експериментът, проведен от д-р Реймънд А. Мууди-младши. Заинтригуван от разпространените по целия свят фолклорни традиции за използване на огледала и на различни други гладки отразяващи повърхности като „врати“ към „отвъдното“, д-р Мууди провежда експеримент с двайсет и петима участници, на които предлага да се вгледат в едно огледало, за да извикат и да видят духовете на свои починали любими хора. Дванайсет от участниците твърдят, че са видели в огледалото духа на някой свой мъртъв любим човек. А неколцина от тях дори били преследвани от този дух дълго след края на експеримента, когато вече са си били по домовете.
Естествено в някои отношения би могло да се оспорва — при това напълно обосновано — твърдението, че тези хора виждат истински духове. Лично аз смятам, че е много по-вероятно видените от тях привидения да представляват дисоциирани елементи от собствените им умове. И в такъв случай наистина забележителен е фактът, че повечето от участниците в експеримента свидетелстват за проведени продължителни, смислени и убедителни разговори с „духовете“, които според единодушните им твърдения изобщо не приличали на привидения, а били ясни, солидни, „съвсем като живи“ — удивително наблюдение, като се има предвид, че е направено не под хипноза, а от напълно нормални и психически здрави хора, неподвластни на никакви спиритически или окултни вярвания.
И най-сетне, експериментът на д-р Мууди доказва по нов начин един психически феномен, с който вероятно бихме могли да си обясним всички тези елфи, феи, русалки, гноми, джуджета, ангели, таласъми, върколаци и какви ли не други причудливи, но „съвсем като живи“ същества, открай време населяващи фолклора на всички народи по света.
„Привиденията“ от експеримента на Мууди вероятно имат нещо общо с феномена „сънища наяве“, за който говорихме и преди. Първото исторически регистрирано свидетелство за този феномен датира от 1867 година и принадлежи на маркиз Ерве дьо Сен-Дьони. Маркизът твърди, че при своите „сънища наяве“: „мога да извиквам за живот сенките на мъртвите, а също и по своя воля и усмотрение да превръщам и хора, и предмети в каквото си пожелая.“