Подозирам, че в действителност маркизът не е извиквал от отвъдния свят духове на умрели, а е създавал въображаеми дисоциативни образи, но толкова убедителни и независими в действията си, че сам той е бил искрено убеден в битието им на реални същества. Необичайната мощ на „сънищата наяве“ допринесе за появата и развитието на цял нов клон в психологията, наречен вътрешноличностна психотерапия. При нея човек преодолява неврозите си като „възкресява“ и решава конфликтите си с наранили го в миналото му хора, както живи, така и вече починали.
Психологът Паул Тхолей от Франкфуртския университет бил преследван от кошмари, в които мъртвият му баща се появявал в застрашителен вид и заплашвал живота му. По време на един свой „сън наяве“ Тхолей „извикал“ образа на баща си и буквално се преборил с него, като го принудил да се превърне „в едно по-примитивно същество, приличащо на животно или на мумия“.
„Когато най-сетне го победих — пише Тхолей в отчета си за това свое изживяване, — бях обладан от невероятно усещане за триумф.“
Тхолей препоръчва и една техника, която силно напомня древното друидско „преображение“ — по време на свой „сън наяве“ съответният човек да се „всели“ в тялото на друга, „сънувана“ от него личност. Той цитира случая на едно момиче в пубертета, което по време на „сън наяве“ „се вселява“ в тялото на момче, чието внимание напразно се опитвало да привлече в живота. Веднъж озовало се в тялото на своя любим, момичето започнало да възприема нещата от неговата гледна точка.
„Така разбрах защо той е толкова сдържан към мен — споделя момичето. — И ми стана пределно ясно, че никога няма да отвърне на чувствата ми с взаимност.“ Благодарение на тези свои необичайни изживявания девойчето успяло да се отърси от своето несподелено и измъчващо го любовно увлечение, което му внушавало мъчителна неувереност и ниско самочувствие.
Гениите открай време си служат с една техника, при която символично заемат чужди самоличности, като средство за стимулиране на творческата си активност. Например Уолт Дисни се вдъхновявал за творчество, „превръщайки се“ в героите, които създавал. „Винаги Уолт озвучаваше Мики Маус — спомня си художникът-аниматор на неговите филми. — При това той дотолкова се вживяваше в образа и в ситуациите, че не само изричаше изразително репликите си, но и «играеше» диалога с мимика, с жестове и с цялото си тяло.“
Джордж С. Патън бил убеден, че в него са преродени някои от великите пълководци на миналото. Нищо чудно именно тази негова невероятно дълбока вяра да го е вдъхновила за гениалното му хрумване да приложи уроците, извлечени от битките в древността, към модерното механизирано военно дело.
Микеланджело виждал своите статуи като същества от плът и кръв, които само чакали неговото длето да разбие каменния им затвор, за да оживеят. Разбира се, те били живи само във въображението му, но тази представа подтиквала гения на Микеланджело да „освобождава“ великолепни шедьоври от камък.
Принцип на ума майстор
В своята книга от 1937 година „Мисли и забогатявай“, Наполеон Хил, прочут със своите силно мотивиращи научнопопулярни произведения, отбелязва, че съвместната работа на различните „умове в ума“ е най-мощният мотор, задвижващ човешките постижения. Тази „съгласуваност на познанията и на мисловните усилия… на двама и повече души в един и същ ум“ Хил обозначава с термина „ум майстор“, а чуждите, взети „назаем“ умове нарича „помагачи“, като доказва, че този своеобразен „групов“ ум е много по-голям и по-мощен от простия сбор на съставните му „подумове“.
В своя собствен „ум майстор“ Хил включва умовете на редица други личности, с които общува и обменя „разум“ само във въображението си. В „Мисли и забогатявай“ той описва една своя техника, която използва, за да „възкреси“ и да разговаря с великите гении на човечеството.
Всяка нощ, преди да заспи, Хил затварял очи и си представял, че е в компанията на деветима „невидими съветника“, въплъщения на деветте исторически личности, които били за него велики примери за подражание: Ралф Уолдо Емерсън, Томас Пейн, Томас Едисон, Чарлз Дарвин, Абрахам Линкълн, Лютер Бърбанк, Наполеон Бонапарт, Хенри Форд и Ендрю Карнеги.
„Целта ми — пише Хил — беше да изградя своя собствен характер така, че да е смесица от характерите на тези мои забележителни съветници.“