После Хил се обръщал към всеки член на своя „кабинет“ по име и най-уважително го молел да му „заеме“ онова качество от характера си, на които най-много се възхищавал и ценял. От Емерсън се надявал да получи „удивително дълбокото разбиране на природата“; от Наполеон — „невероятната способност да вдъхновява хората“; от Линкълн — „тънкия и здрав усет за справедливост“ и тъй нататък.
За да придаде повече плътност и осезаемост на характерите на своите герои, Хил проучил живота им из основи. В книгата си той споделя, че след като в продължение на няколко месеца разговарял всяка вечер с тях по този начин, „с потрес“ открил как те сякаш заживели самостоятелно и независимо от волята му. „Линкълн си създаде недотам приятния навик винаги да закъснява — пише Хил. — Бърбанк и Пейн често се впускаха в разгорещена размяна на хапливи остроумия, което на моменти шокираше останалите членове на кабинета.“
Мисловните му образи станали толкова живи и независими, че Хил се уплашил да не би напълно да загуби представа за реалността и затова преустановил „заседанията“ за няколко месеца. Но после не устоял на изкушението да бъде в компанията на тези велики и вдъхновяващи го личности и подновил практиката си да общува с тях редовно, макар вече не всяка нощ. Хил твърди, че никога, нито за миг, не е възприемал тези „заседания на кабинета“ като нещо друго, освен „чисто въображение“. Но че въпреки това мъдростта, която черпел от общуването си с „духовете“ на тези хора, била напълно реална.
„Тези велики личности от моя «кабинет на съветниците» ми разкриха славните пътища на стремежа към напредък — пише Хил, — научиха ме да ценя истинското духовно величие, насърчиха ме да разкрепостя творческия си потенциал и винаги да уважавам, да подкрепям и да изявявам почтения начин на мислене.“
Ум — общество
Възможно е тези феномени на дисоциация да се коренят в самата структура на човешкия разум. През последните години все повече изследователи възприемат една концепция, която д-р Майкъл Газанига нарича „ум — общество“. Газанига е убеден, че човешкият разум представлява „общество“, съставено от отделни и независими „модули“, всеки от които предоставя някаква „сътрудничеща“ на цялото индивидуалност, способна да мисли, да действа и дори да чувства самостоятелно.
Вероятно гениалната индивидуалност, която някой участник в експеримент на д-р Райков придобива по време на своето „изкуствено прераждане“, е не нещо друго, а творчески или интелектуален модул от собствения му „ум — общество“, до този момент потиснат по една или друга причина. Несъмнено, тепърва ще се провеждат все повече и повече изследвания в тази насока, които сигурно ще продължат години наред, преди да се стигне до достоверно обяснение на тази загадка. Междувременно обаче, не е нужно да чакаме окончателното теоретично разгадаване на този феномен, за да се възползваме самите ние от ефекта на Райков. Удивителната полза от него е на наше разположение още сега, благодарение на няколко простички техники, описани по-долу.
Метод „Мислене по модел“
За съжаление дълбоката хипноза от типа на тази, използвана от д-р Райков, е трудна за постигане, а донякъде и опасна, особено ако се практикува от безотговорни или злонамерени хора. Поради тази причина бях не само удивен, но и безкрайно радостен, когато по време на вече споменатия експериментален семинар в Арлингтън през 1977 година открих, че при Мери — секретарката, превърнала се едва ли не за една нощ във виртуозна цигуларка — ефектът на Райков се прояви и без тя да бъде подлагана на хипноза.
Мери просто затвори очи и си представи, че е „прероден“ Яша Хейфец, като се потопи докрай в сетивните нюанси на това свое изживяване. През цялото време тя беше в пълно съзнание и нито за миг не бе подложена на каквото и да било подсъзнателно внушение от външен източник. При все това, Мери направи огромен скок в ускореното овладяване на умението да свири на цигулка — такъв, каквито регистрира и Райков при проведените от него експерименти с хора под хипноза.
Именно върху тази основа разработих един метод, който впоследствие нарекох „Мислене по модел“ — напълно ефективна, нехипнотична алтернатива на подхода на Райков. По-долу ви запознавам с някои техники за прилагането му.
Една от техниките за прилагане на метода „Мислене по модел“ всъщност имитира праисторическия ритуал, за който говорихме в началото на тази глава. Шаманите от каменната ера се „превръщали“ в елен, като надявали на главата си издълбаната и изсушена глава на животното. Ние ще постъпим точно по същия начин, като вземем „назаем“ и наденем във въображението си главите на онзи, чийто разум искаме да споделим.