Ето това е: той иска Великобритания да бъде "тясно свързана", но не може да си представи, че Великобритания ще бъде "обикновен член". Обратен завой няма, нито обръщане на палачинката. Точно такава политика следва той, докато е на власт.
Не че е против Европа или пък изначално против европейската сила. Напротив, той невероятно обича Франция и е може би най-страстно проявяващият се франкофил, който някога е бил премиер на Великобритания. Чърчил просто защитава една представа за Великобритания, която се издига над Европа, която позволява на Острова да остане с лице, обърнато към останалата част от света.
В това отношение той е забележително последователен през целия си политически живот. Той завършва своята статия от 1930 г. с визия за Великобритания като пресечна площ на три кръга — като диаграма на Вен. "Великобритания може да претендира с равно основание да играе три роли едновременно — на европейска нация, на центъра на Британската империя и на партньор в англоезичния свят. Това не са три алтернативни роли, а по-скоро една тройна роля…"
Империята отдавна я няма, но донякъде промискуитетният интернационализъм на този подход изглежда все по-разумен в днешно време. В един свят, в който дялът на ЕС в световния брутен вътрешен продукт намалява стабилно, в който САЩ остават най-голямата икономика в света и в който сме свидетели на изумителен растеж в страните от бившата Британска общност, кръговете на Чърчил продължават да са един доста разумен начин да се гледа на мястото и ролята на Острова.
Трудно е да си представим как Чърчил щеше да подходи към плана "Шуман", ако беше спечелил изборите, по-рано. Но в едно можем да сме сигурни: той никога не би направил грешката на лейбъристите. Със сигурност щеше да присъства на срещата. Може би със страховитата си енергия в дебатите щеше да убеди останалите европейци да се придържат към междуправителствения подход — да отпадне концепцията, която продължава да бъде толкова трудно осъществима, а понякога и така вбесяваща и до днес, според която националните и демократично избрани правителства могат да бъдат подминавани като малка гара от "наднационален" орган.
Ако Чърчил беше на власт през 1948 г., ако беше настоял да присъства на масата за преговори, ако факторът Чърчил се бе задействал при тези най-ранни европейски разговори — кой знае, можеше да имаме различен модел на днешния ЕС, повече англосаксонски, по-демократичен.
През 1950 г. най-вероятно вече е било твърде късно. Да, лейбъристите изпуснаха влака — и това беше грешка. Но истината е, че Моне и Шуман всъщност не желаеха британците да участват, инак сигурно биха дали на Лондон разумен срок за реакция и нямаше да свикат разговорите с такава шеметна скорост. Освен това не биха поставили съгласието с наднационалното управление като условие за участие.
Когато Чърчил вижда какво се случва в Европа през 1950 г., не е обхванат от яд или съжаление, или обида, че е изключен. Напротив, гледа на зараждащите се планове за общ пазар с бащинска гордост. Негова е била идеята държавите да се съберат и да се обвържат по такъв начин, че никога повече да не воюват помежду си — и кой днес би могъл да отрече, че тази идея пожъна грандиозен успех?
Заедно с НАТО (друга институция, за чието създаване и той може да има претенции за сериозен принос), Европейската общност, сега съюз, помогна за настъпване период на мир и благоденствие за народите, който продължи толкова дълго, колкото не се помни от времената на древните императори. Разбира се, не могат да се отричат и многото несъвършенства на системата. Нито пък да се омаловажи напрежението — предвидено от Чърчил още през 1950 г. — което ще възникне при включването на една древна и горда демокрация като Великобритания в някакво "наднационално" правителство.
Какво щеше да направи той днес? Как щеше да постъпи с еврото? Как щеше да коментира Директивата за работното време? Какво щеше да каже за Общата селскостопанска политика? В известен смисъл всички тези въпроси са абсурдни.
Не можем да прехвърлим на този велик човек всички дразнещи въпроси на съвремието. Той не може да ни чуе. Оракулът е ням.