Чърчил слуша внимателно, след което отговаря с практически съвети. Той подчертава двете страни на Декларацията Балфур — защитата, която тя предвижда за гражданските и политическите права на съществуващите народи. Отбелязва също, че в декларацията се говори за "национален дом за евреите", а не за "националния дом", като нечленуваната форма показва, че това ще е една споделена обител, а не изключително еврейска собственост.
"Ако едното обещание ще се спази, то ще се спази и другото, затова ще ни съдите, когато изпълним и двете", успокоява ги той. Няма обаче как изцяло да се заобиколи онова, което Балфур е обещал на евреите, обяснява Чърчил.
Тази декларация е правена по време на войната, в момент, когато победа или поражение са изглеждали еднакво вероятни. Ето защо трябва да се приема като един от фактите, определено създадени с триумфалното завършване на Великата война… Освен това е съвсем справедливо евреите, които са разпръснати по целия свят, да имат свой собствен национален център и дом за своя народ, където прогонените могат да се съберат отново. И къде другаде е възможно това, ако не на земята на Палестина, с която в продължение на повече от три хиляди години те са били дълбоко и твърде близко свързани?
След това той изслушва и еврейската делегация. Тяхното изказване, както може би и очаквате, е формулирано с думи, които много повече допадат на Уинстън Чърчил.
"… Нашата еврейска и ционистка програма поставя специален акцент върху създаването на искрена дружба между нас и арабите. Еврейският народ, завръщайки се към своята родина след 2000 години на изгнание и преследване, не може да бъде подозиран, че би желал да отрече на друга нация нейните права…"
Чърчил отвръща сериозно, с тона на римски проконсул, който решава важен спор. Едното племе може да е по-напреднало, по-цивилизовано — но те имали задължение към онези по-непослушни племена, които са изправени пред перспективата да бъдат изгонени от земите си. Еврейските заселници трябва да показват "разумна предпазливост" и "търпение", предупреждава той. Те трябва да успокоят тревогата у другите, независимо колко неоправдана е тази тревога.
По-късно в своя реч пред Еврейския университет той повтаря своето послание. Евреите имат голяма отговорност, казва той. Те наистина имат възможност да създадат земя, където текат мляко и мед. Предупреждава, че "всяка ваша стъпка трябва да бъде в морална и материална полза на всички палестинци".
След това му дават дърво, което символично да засади. Съвсем символично дървото се чупи. Нямало какво друго да му дадат да засади, освен една палма, а и тази фиданка не оцелява.
Някои специалисти днес твърдят, че Чърчил е бил наивен в делата си по арабско-еврейския въпрос, а други — че е бил неискрен. През март 1921 г. той взема решение, че западният бряг на река Йордан категорично не попада в условията на договорките Макмеън-Хюсеин. Тази територия няма да бъде част от кралството на Абдула, сина на Хюсеин.
Така се слага началото на създаването на еврейската родина, обещана от Балфур — и при вземането на това решение много хора обвиняват Чърчил, че е станал инструмент на голямата глобална еврейска конспирация.
Има щураци, които ще ви обяснят, че майката на Чърчил, Джени Джером, е от еврейски произход (тя не е, баща й е потомък на хугенотите; възможно е във вените й да тече индианска кръв, но не и еврейска). Малко по-правдоподобно други ще ви разказват, че неговите възгледи са били сериозно изкривени от големите дарения, които е получил от еврейските банкери и финансисти: Ърнест Касел, сър Хенри Стракош, Бернард Барух. Съвършено вярно е, че личните финанси на Чърчил в днешно време не биха преминали теста на изданието Private Eye. Няма да изглеждат добре, ако попаднат на първа страница на Гардиън. Наистина той е вземал пари от тези хора, понякога значителни суми. Но онези времена са били много различни, когато парламентаристи и министри са получавали мизерни заплати — и от тях се е очаквало да имат частни доходи, като в никакъв случай не е било необичайно политици да получават финансова подкрепа от своите почитатели.