Някои днешни изследователи смятат, че отношенията му с Вайълет са били много по-значими — и физически — отколкото се е допускало в миналото. Кой знае какво реално се е случило между тях? Или между Чърчил и останалите жени, чиито имена дори не сме чували? А и честно казано, кой се интересува от това изобщо?
Има всякакви причини, заради които съвременниците явно не са смятали Чърчил за някакъв Казанова, но най-очевидното обяснение е, че е бил прекалено зает за това. По навиците си той повърхностно прилича на герой на Бърти Устър — става късно, живее сам в апартамент, пуши пури с приятелчета в клубовете, заобиколен от красиви и интелигентни момичета, които никога не би могъл да брои като приятелки, а неговият доверен секретар Еди Марш кръжи наоколо като Джийвс. Но по отношение на трудолюбието и резултатите той е полярна противоположност. (Сигурно си спомняте, че славата на Бърти Устър като журналист се дължи изцяло на единствената му статия, озаглавена "Какво носи добре облеченият мъж", която се появява в списание, редактирано от неговата леля Далия, наречено Будоарът на милейди.)
Още преди да е навършил двайсет и пет години, Чърчил вече е написал пет книги, станал е депутат в парламента, работил е като репортер от множество военни зони, като е написал безброй статии и е дал десетки много добре платени лекции. Той и досега е сред първите пет-шест най-млади министри в британското правителство. В онези дни, когато сяда на съдбовната пейка с Клементин, той вече е автор на милиони думи, излезли в книги и статии — много от които приети много топло от публиката. Истинско чудо е, че изобщо му е оставало време да се вижда с момичета.
Прочетете неговата кореспонденция и ще намерите всякакви интересни намеци за ранната му романтична "кариера". Например какво точно има предвид Памела Плаудън, когато му пише през 1940 г., за да го поздрави за премиерския пост, и с нежност си спомня за "нашите дни във файтоните"? Не се е чувствал в безопасност в обикновено такси или как? Но в крайна сметка такива спекулации са не само нахални, те нямат никакъв смисъл.
Единственото важно е, че Чърчил все пак изпреварва бръмбара, предлага брак на Клементин и — ако използваме собствените му думи — "те заживели щастливо".
Тогава Клементин е на двайсет и две години, произлиза от семейство на обеднели благородници с малко особена репутация — в смисъл че нейната майка, лейди Бланш Хозиър, е имала толкова много любовници по време на брака си, че Клементин не е съвсем сигурна кой точно е баща й. Клементин се е сгодявала три пъти преди годежа с Чърчил и макар много от вестниците да коментират красотата й, нейната съперница, Вайълет Аскуит, е готова публично да я "захапе" за другите й качества.
Ето как гневната Вайълет пише за предстоящия брак до своя приятелка:
Съпругата му никога не би могла да бъде за него повече от декоративна мебел, както често съм казвала, а освен това тя е достатъчно невзискателна, за да няма нищо против това положение. Дали той в крайна сметка ще съжалява, че тя е глупава като бухал, не зная — определено има такава опасност — но поне за момента тя най-малко ще се отърве от нуждата сама да си шие дрехите и мисля, че той трябва да е поне малко влюбен. Баща ми [тогавашният премиер] смята, че и за двамата ще е истинско бедствие.
Ето това са думите на една наранена млада жена. Защото Клементин не е никакъв орнамент, а по-скоро е мъдра като цяло ято бухали, и от брака им произлиза не бедствие, а истински триумф. От нея Чърчил получава само най-истинска вярност и подкрепа, тя прави неговите постижения възможни.
В днешно време, малко или повече, сме се отървали, слава богу, от схващането за "жената на политика", която изпълнява ролята на нещо като "продължение" на съпруга си, оръдие за изпълнение на неговите амбиции. Но Клементин не само вярва в съпруга си и непрекъснато обсъжда с него политически въпроси. Тя му вярва дотолкова пламенно, че е готова да влезе в битка за него, понякога дори физически.
Писмо от Чърчил до Памела, графиня на Литън.
Когато една суфражетка се опитва да го бутне под влака, Клементин се намесва на мига и успява да цапне жената с чадъра си. А когато той лежи болен от апендицит по време на предизборната кампания през ноември 1922 г., тя пътува до Дънди, за да води кампанията от негово име.
Тя смело се опитва да убеди скептиците, че съпругът й не е подстрекател към война; и макар че кампанията се проваля (ако цитираме самия Чърчил, той се озовава "без пост, без място в парламента, без партия и без апендикс"), скоро след това Клементин отново се захваща да му помага в Западен Лестър. Отново тя се опитва да убеди дошлите да я чуят: "Много хора си мислят, че той е военен в същността си, но аз го познавам много добре и знам, че това изобщо не е вярно. Всъщност един от най-големите му таланти е талантът на умиротворяването".