Тук лежи гълъбицата от Бали
Не е добре да бягаш
от разума задълго.
Но там, далеч, е остров,
за който често мисля.
Тези редове не са сътворени от нея, а заети — по предложение на писателя пътешественик Фрея Старк — от произведенията на литературния критик от деветнадесети век У. П. Кер. Според някои хора е доста очевадно какво значат тези строфи.
Чърчил е разумът, от който тя е "избягала", и признава, че е сгрешила. Но гълъбът — птицата на Венера, символ на любовта — е напомняне за онзи "друг живот", който тя почти преживява на далечния тропически остров. Гълъбицата е толкова тържествено погребана не само защото била весела малка птичка, а защото й напомняла за времето, когато самата тя е гукала от радост. Била е символ на нейния флирт — нейния първи, последен и единствен флирт.
Дали е така? Дали наистина е пламнало нещо между нея и търговеца на изящно изкуство? Предполагам, че не можем да го изключим, макар че други наблюдатели твърдят, че Терънс Филип по-скоро имал хомосексуални наклонности. Със сигурност знаем, че е гостувал няколко пъти в Чартуел през следващите две години, но каквото и да е имало между тях, то умира също като гълъбицата — а по-късно и самият Филип умира по време на войната, докато работи за търговеца на картина Уилдърстейн в Ню Йорк.
Може да е имало нещо малко повече от невинен флирт между Клеми и този изискан господин; а може и да е нямало. В историята с гълъбицата от Бали обаче има две важни неща. Първото е, че каквото й да е означавала тази птица, то Чърчил е знаел за него, разбирал го е и го е простил: инак защо би позволил в собствената му градина да се издигне цял паметник на този ваканционен романс?
Второто е, че каквото и да е означавал Терънс Филип за Клеми — каквото и да е изпитвала тя към него — това с нищо не променя любовната връзка между нея и съпруга й. Ето малък откъс от писмо, написано на борда на яхтата, вече на път за дома. "О, скъпи мой Уинстън, въздушната поща тъкмо ще тръгва и аз ти изпращам това като Йоан Кръстител, за да си готов за идването ми и за да ти кажа, че те обичам и копнея да потъна в обятията ти."
Това звучи ли ви като жена, която е лудо влюбена в друг мъж? Възможно е, разбира се, но в нейния случай, според мен, доста невероятно.
Ето какво й пише самият Чърчил:
Мисля си много за теб, скъпа моя Писанке… и се радвам, че изживяхме живота си заедно и все още имаме някоя и друга година да се порадваме един на друг. От време на време се чувствах доста потиснат заради политически проблеми и тъй ми се искаше да си тук и да ме утешиш.
Но знам, че за теб това беше чудесно преживяване и приключение, че те срещна с непознати досега неща и ти даде по-широк поглед, затова не се сърдя за дългата екскурзия, но сега вече наистина искам да се върнеш.
От звученето на писмото се усеща, че Чърчил добре е знаел колко много товари съпругата си със своя начин на живот. Разбираме също, че наистина му е дошло до гуша от отсъствието й и вече отчаяно иска да си я върне. Защо Чърчил е простил флирта й с Терънс Филип, ако приемем, че такъв флирт действително е имало? Защото я обичал, ето защо. Светът дължи много на тази жена — нещо, което британското правителство признава след смъртта на Чърчил, присъждайки й лична благородническа титла.
Той нямате да успее без нея. Тя създава в живота му сигурен дом с дълбоки корени, и то не само като управлява имението Чартуел с деветимата му прислужници и двама градинари, не само като поема на плещите си огромното емоционално и физическо натоварване да отгледа четирите им деца. И в това отношение усилията й могат да се нарекат успешни.
Едва ли е било лесно да се отгледат четиримата — Даяна, Рандолф, Сара и Мери — и макар че не всички те са били щастливи в живота си, все пак без изключение стават забележителни и смели личности. Благодарност за това заслужават Уинстън (той е любящ баща, когато времето му позволява) и преди всичко Клеми.
Тя успява да обуздава крайностите в характера му, да го накара да мисли повече за другите хора, да бъде по-малко егоцентричен, и да извади на повърхността добротата и обичливостта му. През 1940 г. това е важно. Страната се нуждае от водач, когото обществото може да разбере, който е симпатичен, който е като цяло "приземен" и неподправен човек.
За да може Чърчил да поведе страната си по време на война, той трябва да намери път към хората и да ги разбира, така както и те да намерят път към него; а в случая с Чърчил се оказва особено полезно, че обществото отива даже още по-далеч и на практика обикновеният англичанин идентифицира себе си и страната си с неговата ярка личност.