Глава десета
Раждането на Джон Бул
Краят на юли 1940 година. Положението на Острова е абсолютно отчайващо. И последните войници от Британския експедиционен корпус отдавна са се оттеглили от Франция. Германците правят сериозен опит да унищожат Кралските ВВС. Чърчил инспектира на място защитните съоръжения при Хартлипул — един град, който е попадал под тежък обстрел от германските кораби през Първата световна война.
Той се спира пред един британски войник, държащ в ръцете си оръжие — американска изработка, автомат "Томпсън", модел 1928. Хващайки първо дулото, Чърчил го взема от ръцете на войника. Той държи оръжието с насочено надолу и напред дуло, като че ли сам патрулира по британското крайбрежие. Обръща се с лице към обектива и родилата се по този начин снимка става един от най-великите образи на огромната му воля да не се предаде.
Фотографията е толкова силна и завладяваща, че се превръща в пропаганден инструмент и за двете страни. Гьобелс веднага нарежда публикуване на снимката на Чърчил с карабината в листовки, в които го обвиняват, че е военен престъпник и бандит — човек, който гордо размахва същата "машина за убиване" като Ал Капоне.
Британците също използват снимката, макар че войничетата с каски са изрязани от кадъра и пропагандното послание е доста по-различно. Да, сякаш казва снимката (която може да се купи и до ден днешен като украса на различни чаши, кърпи и плакати), нашите военни действия наистина се ръководят от цивилен, при това не в първа младост, един човек, който се облича толкова ексцентрично, че все още носи високо "кеймбриджко" бомбе, което купил от магазина на "Локс" в Сейнт Джеймс през далечната 1919 г. — там още пазят документи за покупката — и което е излязло от мода преди години.
Да, той наистина има същия вкус към шапките като комика Стан Лоръл, да, носи папийонки на точки и раирани костюми, с които прилича на провинциален адвокат. Но чуйте какво — сякаш казва плакатът, — този мъж, Чърчил, много пъти е държал оръжие. Знае как да вдига предпазителя и да го зарежда.
Виждал е картечница и откъм дулото, насочено срещу него, знае как да стреля. Ако използваме днешната терминология, има нещо емблематично в този кадър, защото през 1940 г. самият Чърчил вече е започнал да се превръща в икона почти буквално.
Той се трансформира в нещо като олицетворение на духа на нацията, същинска емблема на неподчинението. Огледайте за момент кръглоликия му образ, скритата веселост в ъгълчетата на устните, откровения поглед на очите. Той се е превърнал в онзи малко едричък джентълмен, който два и даже повече века въплъщава малко опърничавия, но все пак добродушен отговор на британците към всяко предизвикателство от континента. Превърнал се е в Джон Бул и вече споделя много от очевидните качества на този събирателен образ на Англия от осемнайсети век — най-познат от печата и пропагандата по времето на Наполеон.
Той е дебел, весел, обича хубавия живот, шумен и патриотично настроен до степен, която мнозина винаги са смятали за хиперболична и ненужна, но която сега, в настоящата криза, изглежда крайно подходяща. Невъзможно е да си представим някой от съперниците му да постигне този подвиг — нито Халифакс, нито Чембърлейн, нито Стафорд Крипс, Идън, Атли, нито един от тях.
Никой друг водещ британски политик от онова време не може да се появи на снимка с картечница в ръка и да му се размине. (И наистина и до ден днешен продължава да е златно правило за политиците, когато се снимат: "Не доближавай до оръжие!" — така винаги съскат имиджмейкърите.) Никой от тях не притежава симпатичната театралност, интересния характер, общото излъчване, харизмата и въздействеността, които притежава Чърчил.
За да поведеш страната по време на война, да държиш хората заедно в един момент на дълбока тревожност, трябва да "се свържеш" с тях — ако използваме по-съвременния политически жаргон — по един дълбок и емоционален начин. Не е достатъчно само да се подчертава логиката на непокорството. Той не е можел просто да призовава хората да бъдат смели.
Трябвало е да грабне вниманието им, да ги окуражава, да им вдъхва сила; ако е нужно, даже да ги разсмива и още по-добре — да се присмива на враговете им. За да може да влезе под кожата на британците, той трябвало на някакво ниво да се идентифицира с тях — с онези аспекти на характера им, които той самият, а и те считат за основна част от националния нрав.