А кои са основните качества на британците — поне по нашето не толкова скромно мнение? Ами например смятаме за себе си, че сме дарени с чувство за хумор, за разлика от някои други държави, да не ги изброяваме… Още откакто Шекспир слага една шовинистична пиянска песен в устата на Яго и Касио, ние се хвалим със способността си да носим на пиене, удряйки в земята датчани и всички останали. Британците по принцип се отнасят с известна подозрителност към твърде кльощавите хора (може би по този повод днес сме втори в света по затлъстяване), а и като цяло мислим за Великобритания като за естествената родина на ексцентрика, на странната птица, на индивидуалиста.
И четирите черти Чърчил успява да побере под несъразмерно голямото бомбе на собствената си личност. Интересният въпрос, когато разглеждаме ролята му през 1940 г., е до каква степен той сам е сътворил тази идентичност. Дали всичко просто се е случило ей така, в резултат на пълна и неосъзната спонтанност? Или той наистина е най-блестящият "автоимиджмейкър" и политически магьосник?
Мнозина твърдят, че сияйната публична личност на Чърчил е продукт на определена митология, внимателно подхранвана както от самия него, така и от други. Едно от нещата, които и до днес вярваме за Чърчил, е, че той е бил истински Джон Бул в своята непочтителност, в остроумието си — често доста хапливо.
Много анекдоти илюстрират неговото весело и палаво до непочтителност чувство за хумор. Тези цитати са се закачили за Чърчил като бодили. Много от тях, уви, в действителност не са истински — или поне със сигурност не са изречени от Уинстън Чърчил.
Да вземем за пример анекдота, когато Чърчил седял до някакъв методистки епископ — по време на прием в Канада, когато една хубавка млада сервитьорка се приближила и предложила на двамата по чаша шери от таблата. Чърчил си взел чаша. Епископът обаче казал: "Мила госпожице, по-скоро бих прегрешил с изневяра, отколкото да посегна към алкохолна напитка".
В този момент Чърчил повикал момичето обратно с думите: "Върни се, миличка, не знаех, че имаме избор". Може и да греша, но това ми звучи не толкова като истинска история за Чърчил, а по-скоро като анекдот от страниците на хумористичен вестник, за който са набедили Чърчил с надеждата да го направят по-забавен.
Подобни разкази са интересни най-вече заради новата светлина, която хвърлят върху неговия образ — факта, че хората са приемали за подходящо Чърчил да постъпи по подобен начин. Някои от тези истории наистина звучат като да са за Чърчил, но все пак са съмнителни като мита за специалните гумени предпазители, които трябвало да се сложат по дулата на пушките на британските войници, изпращани в Арктика. Те били направени от производител на кондоми и били по двайсет и пет сантиметра дълги. Според анекдота Чърчил лично прегледал пратката и разпоредил да се сменят етикетите. "Искам на всеки кашон, на всяка кутия, на всеки пакет да пише: Британски, Размер: среден. Това ще покаже на нацистите, ако някога им попаднат в ръцете, коя е всъщност висшата раса." Извинявам се, че разказвам подобни истории, но има и много още в същия дух.
Понякога съвременните учени успяват да отхвърлят твърденията за автентично авторство на Чърчил, даже и за онези, за които отдавна се знае, че носят неговия отпечатък. Години наред с удоволствие съм се смял на анекдота за Нанси Астор, родена във Вирджиния дама с ясно изразени възгледи, която става първата жена член на британския парламент и която през 30-те години не се уморява да повтаря колко свестен човек бил Хитлер.
Според мълвата тя му казала: "Уинстън, ако бях твоя жена, щях да ти сложа отрова в кафето". "Нанси — бил й отговорил Чърчил, — ако бях твой съпруг, щях да изпия отровата." Уви, Чърчил почти със сигурност никога не е направил този брилянтен коментар или ако го е направил, то сигурно го е заимствал от някого другиго.
Мартин Гилбърт приписва тази остроумна забележка не на Чърчил, а на неговия голям приятел Ф. Е. Смит, а по-нататъшните изследвания съвсем провалиха ситуацията, тъй като проследиха остроумието до издание от 1900 г. на Чикаго Трибюн, където смешката била публикувана в рубриката с вицове. Дали е възможно младият Чърчил да е прочел точно този вестник по време на пътуването си до Америка същата година и да го е "кътал" в паметта си само за да го използва върху Нанси Астор? Съмнявам се. Дали някой просто е извадил този стар анекдот от нафталина и е решил, че за да бъде наистина смешен, то репликите трябва да се сложат в устите на някои известни хора? Доста по-вероятно.