Освен това винаги съм вярвал — всъщност мисля, че съм го чул от моите родители — че Чърчил пресякъл претенциите на някакъв надут държавен служител, който му направил забележка за граматиката. "Аз не съм израснал с такъв английски", казал той.
Само че се оказва, че и този анекдот не отговаря на историческата истина. Години по-късно става ясно, че тази шега била публикувана в списание Странд и всъщност не е приписана на никого конкретно, но някой толкова я харесал, че решил да я свърже с Чърчил. Освен това не е казвал и че "в бъдеще фашистите ще се наричат антифашисти". Без съмнение това е много добро попадение като коментар, в зависимост от политическите ви възгледи, разбира се, но не е излязло от устата на Чърчил.
Нито пък е негова прословутата реплика — едва не се разплаках, когато го научих — която уж бил казал, коментирайки отношенията си с изтощителния и почти нетърпим ген. Дьо Гол: "Най-тежкият кръст, който съм носил, е кръстът на Лоран". Думите всъщност принадлежат на генерал Спиърс, пратеника на Чърчил във Франция. Но кой днес си спомня за генерал Спиърс?
Нека припомним и прекрасния презрителен отговор към Дж. Б. Шоу, който изпратил на Чърчил два билета за премиерата на една от своите пиеси и добавил съвета да "доведе и приятел, ако има такъв". Чърчил му отговорил подобаващо, че ако не успее на премиерата, ще дойде на второто представление, "ако има такова".
Излиза, че и тази размяна на остроумия не се е състояла — доказва го Алън Пакууд от Кеймбридж, който намерил писма и от Шоу, и от Чърчил, в които единодушно и двамата го отричали.
Като някакво астрално тяло с огромна гравитация Чърчил по магически начин става герой в този анекдот, след като в крайна сметка на всички е ясно, че той изобщо не е автор на остроумието. Което кара някои да се чудят — погрешно, според мен — дали наистина е бил толкова духовит и с чувство за хумор, както историята го е запомнила?
Ако тръгнем в този ред на мисли, бихме посочили също, че навиците му не са били толкова бохемски, колкото се слави. Наистина той пиел уиски с вода от много рано сутринта, но дъщеря му веднъж отбелязва, че уискито всъщност било много слабо, само петдесетина грама "Джони Уокър" на дъното на чашата, повече като "вода за уста", както казвал самият той, отколкото истинско питие.
Що се отнася до пурите, неговият личен камериер и мнозина други свидетелстват, че много рядко ги допушвал до края — обикновено оставял поне една трета или половината в пепелника. Чърчил много добре разбирал, че те не са просто тютюн, а част от "марката". На път към Фултън, Мисури, през 1946 г., където прави знаменитата си реч за Желязната завеса, той моли шофьора да спре, когато вече наближават очакващото ги множество. Потупва джобовете си, вади пура и я пъхва, незапалена, в устата си.
"Човек не трябва никога да забравя емблемата", изръмжава той с не по-малко емблематичния си глас. Твърде далеч от всяка представа за разпуснатост, Чърчил показва — по свой начин — забележителна лична дисциплина. Често се упражнява с гирички. Когато се захване с работа, той е по-феноменално производителен от всеки друг човек, за когото можете да се сетите. Всичко това отново подсказва може би, че по-темпераментните страни на личността му всъщност съдържат елемент на добре пресметнато преувеличение — дори взето малко назаем, като знака V с ръка, означаващ Victory (победа) — знак, който той е взел от окупирана Европа, където антинацисти смело го драскат по сградите като съкращение за Vrijheid — "свобода".
Бил ли е позьор Чърчил? Не, макар че всеки човек до известна степен влиза в някаква актьорска роля, за да запълни образа, който сам си е определил. Необикновеното в случая е, че публичната персона на Чърчил е поразително сходна с реалността.
Той наистина може да е "откраднал" знака с два вдигнати пръста от Европа, но чисто по чърчиловски само той може палаво да обърне длан, докато го показва (както често се е случвало), така че знакът вече да се тълкува не само като "победа", но и като "върви на майната си". И да, както и да го погледнеш, погълнатият от него алкохол е в епични количества. Той изпива около половин литър шампанско "Пол Роже" на ден, плюс бяло вино за обед, червено вино за вечеря, а след вечерята — портвайн или бренди. Наистина се отказва от твърдия алкохол (но не и ако е разреден) за цяла година през 1936-а заради бас с приятел, но това не му пречи да пие всички други форми на алкохола в мащаби, които — по думите на неговия личен секретар — биха усмъртили някой по-слаб човек.
Нито пък само размахва пурите си, за да направи впечатление, като някакво суетно и фройдистко олицетворение на мъжката сила. Според неговия секретар той изпушвал между осем и десет големи кубински пури всеки ден. Даже и да не ги е допушвал до края — а тези крайчета обикновено се събирали и после ги пушел в лулата си градинарят в Чартуел — въпреки това пурите наистина са много: около три хиляди на година, или 250000 през целия му живот.