Не съм сигурен, че бих придавал голямо значение на критиките от заблеяния Аскуит — един човек, който на няколко пъти набутва Чърчил в тежки изпитания и който по време на заседанията на кабинета се занимава да пише патетични любовни писма до Ваниша Станли, и който често е толкова пиян, че се налага Чърчил да поема и неговите отговорности. Кариерата на Чърчил обхваща огромна част от британската история. Той заема високи постове почти постоянно от 1905 до 1922 г. — един седемнайсетгодишен период, който без съмнение засенчва повечето съвременни политици: и все пак това е само първият му период — още преди да е станал финансов министър, да не говорим за министър-председател.
Разбира се, че понякога казва неща, които сякаш противоречат на вече казаното от него като реакция на друг проблем, в друга епоха. Но онези, които го обвиняват в политическа изменчивост, подценяват дълбочината и изтънчеността на неговата политическа мисъл. Моето лично мнение е, че Чърчил има много ясна политическа идентичност и непроменим набор от принципи.
Той е едновременно реакционер и либерал, защото по същество си остава смел и предприемчив представител на викторианските виги. Той вярва във величието на Великобритания, в империята и в запазването на установения ред на страната, в която е израснал. Освен това вярва в науката и техническия прогрес, както и че правителството може и трябва да се намеси, за да помогне за подобряване на състоянието на хората.
Но преди всичко той смята, че има връзка между тези две цели — насърчаването и запазването на Великобритания и на империята и насърчаването и защита на благосъстоянието на хората — и че втората цел ще подпомогне за изпълнението на първата. Това е същността на странната комбинация между виги и тори, която той представлява.
Помислете си само какъв живот е видял около себе си, когато е излязъл на разходка от хотела онази зимна вечер в Манчестър. През 1902 г. той чете Сийбом Раунтрий за съдбата на бедните в Йорк и споделя, че е от прочетеното "косата ми се изправи". През 1906 г. демографският бум сигурно само е увеличил мизерията в гетата на Манчестър.
Двамата с Марш виждат къщи, в които няма течаща вода, няма канализация, а семействата са натъпкани по десетима в една стая. При тези условия всяко родено дете има шанс не повече от едно към четири да доживее първия си рожден ден. В тези гета Чърчил вижда хора, които не са просто "сравнително бедни" — трайната бедност в смисъла, в който ние я разбираме; те са абсолютно бедни: убийствено, смазващо, безнадеждно бедни, в смисъл че са лишени от придобивки, които и най-бедните хора в наши дни приемат за даденост.
Сийбом Раунтрий има много стриктни критерии да определи кой може да се нарече беден. Според него човек може да се класифицира като "беден" само ако не може да си позволи абсолютно никакъв вид транспорт, тоест трябва да ходи пеша, ако иска да посети роднини или да отиде в провинцията. Да си беден, означава да не можеш да си купиш пощенските марки, за да пишеш писма; да не можеш изобщо да си позволиш тютюн или алкохол, да нямаш пари за кукли или стъклени топчета, или бонбони за децата си, да нямаш пари за дрехи, освен за най-основните. За да се класифицира човек като "беден", той не трябва да може да си позволи да пропусне дори един работен ден. Ето такова е било бедното градско население, когато Чърчил започва политическата си кариера — то живее в мръсотия и мизерия, която би била немислима днес. И това население представлява 25 процента от общото на страната.
Когато Чърчил прави този коментар за живота им, той всъщност споделя собствения си шок от огромната пропаст между техния живот и неговия и се опитва — доколкото изобщо е възможно — да се постави на тяхното мизерно място.
Той има най-различни причини да мисли за тях и да иска да помогне. Част от тези причини са егоистични, други — не толкова. Най-интересното, най-мистериозното в размишленията за мотивите на всеки политик е да се опиташ да определиш кое е идеализъм и кое собствен интерес. Често отговорът е смесица между двете.
Той иска да направи нещо за положението на бедните, защото, както вече казах, вярва в Британия и в империята. Чърчил е видял как германските системи на paritatisch — сътрудничество между господари и работници — дават плодове и като всички членове на британската управляваща класа той вижда нарастващата индустриална мощ на Германия. Той вижда, че британската икономика има нужда от работна ръка, която е във форма, здрава и мотивирана, за да може страната като цяло да е конкурентна.
Той се е бил във войната с бурите и знае, че през 1899 г. офицерите, набиращи мъже за армията, са били просто смаяни от откритието, че 50 на сто от доброволците от работническата класа са просто негодни за войници — заради прекарани в детството заболявания или недохранване. Чърчил иска армия, която е физически годна да защитава цяла империя.