През 50-те години тази негова гъвкавост започва да се превръща в проблем. Страната е по-богата, отколкото е била, когато Чърчил тръгва в политиката. Пропастта между богатите и бедните е значително намалена. Казват, че второто премиерство на Чърчил е било твърде лежерно към нарастващото господство на профсъюзите, което създава "склеротичната" ситуация на 60-те и 70-те години на XX в.
Но ако мислено се върнем към състоянието на страната в годините преди Първата световна война, веднага ще видим, че за онова време инстинктите му са били правилни. Вижте разрухата в Европа през 20-те и 30-те години на XX в: смъртоносната комунистическа революция в Русия, други комунистически въстания в Източна Европа, а след това и вълната от фашистки диктатори в целия континент.
Едва ли има и една държава, която не претърпява сериозен катаклизъм или грубо погазване на конституционния ред. Италия си има Мусолини, Португалия преживява Салазар, Полша има своя Пилсудски, Австрия — Долфус, Германия си има Хитлер, а Британия си има добродушния стар Стенли Болдуин, който изглежда като началник на банков клон в провинциално градче.
Най-различни фактори попречиха на Британия да сподели съдбата на своите континентални съседи. Страната не е била нападана в продължение на почти цяло хилядолетие. Нейните институции имат по-дълбоки корени. Парламентарната демокрация отдавна има традиции. Англичаните са изобретили крикета и така нататък. Но със сигурност в тази смесица трябва да добавим мъдростта и далновидността на младия Уинстън Чърчил и неговия приятел Лойд Джордж; те съзират, че е време да се погаси недоволството, да се потуши гневът на бедните, да се предотврати бунтът, като се осигури първата в историята финансирана от държавата реакция на очевидната социална несправедливост, която ги заобикаля.
В този смисъл може да се твърди, че той помага да се спаси Британия от фашизма неведнъж, а два пъти. Важна е тази негова разходка из бордеите на Манчестър през 1906 г. Отидете там днес и ще видите шикозни малки барове и модерни млади хора, облечени като манекени, които, изглежда, работят в многото технологични компании в града. Попитайте ги какви са техните политически убеждения и сигурно отговорът ще бъде някакъв вариант на капитализма с човешко лице.
Чърчил предприема тази стратегия не само защото тя е подходяща за империята или икономиката, или за него самия като политик, а защото наистина е състрадателен по природа. Той никога не е бил грубиян и мерзавец, независимо какво твърдят лейбъристите.
Има и още нещо в духовната му нагласа, което си струва да споменем. Това е един въпрос, който е в центъра на целия дебат за Чърчил и до ден днешен. Трябва да сме абсолютно сигурни в чистите му мотиви, когато се подготвя да поеме кормилото на страната през 1940 г.
Искам да кажа, че трябва да знаем какви са неговите мисли и чувства за този първичен акт, в който вероятно се е зародило човечеството, но който изглежда тъй далечен на разглезеното мое поколение. Има хора (може би мнозина), които твърдят, че важна част от фактора Чърчил е неутолимото му желание да воюва.
Глава дванадесета
Няма слава в клането
Войната е баща на всичко, казва Хераклит. Войната със сигурност е баща на героя Чърчил. Но дали самият Чърчил е бил баща на войната? И дали той наистина е бил толкова невъздържано и дори радостно готов да води битки, както твърдят някои?
Нека се върнем обратно към "войната, която трябва да сложи край на всички войни". Датата е 9 август 1918 г. и макар че в онзи момент никой не го вижда по този начин, най-срамната война в човешката история е напът да влезе в последните конвулсии на масовото клане. С помощта на 600 танка Британският експедиционен корпус е пожънал ослепителни победи в Амиен, като преминава през бодливата тел и гази през калта и разкъсаните трупове цели… чакайте да видим… цели осем мили само за един-едничък ден. Хиляди германци са убити, хиляди пленени.
Както често по онова време, сварваме Чърчил във Франция, отседнал в Шато Вершок. Привидната причина е той да може лично да наблюдава разпределението на боеприпасите — каквато е работата му като министър на боеприпасите. Всъщност обаче вероятно е там, защото не може да понесе мисълта, че е далеч от центъра на събитията. Движи се с кола към щаба на Четвърта армия и преминава край пет хиляди пленени германци: очите им още са празни от преживения шок, главите са сведени, кожата им още е почерняла от взривовете. Докато ги подминава, Чърчил отбелязва, че "не може да не ги съжали в окаяното им тежкото положение и след като са вървели толкова мили през бойното поле без храна или почивка, и то след като са преживели ужасите на битката".