Това може да прозвучи малко странно. Британските успехи са забележителни — но няма никаква причина да се смята, поне през август 1918 година, че те са решаващи. Самият той не е оптимист за продължителността на войната и предрича, че тя няма да свърши преди 1919 година. Германците все още имат сили да причинят огромни беди на британците. И всъщност това и правят до самия последен ден на войната.
Гледката на толкова много победени и пленени вражески войници би трябвало да го изпълва с бодрост, с огромно удоволствие, че германецът най-сетне е обърнат в бяг. Вместо това обаче той им съчувства в тяхното нещастие. Става все по-ясно, че изгледите за изхода на войната не са в полза на германците. Берлин наистина губи войната, вече почти напълно е победен — а Чърчил реагира по начин, който споделят само добрите политици.
В него няма никакво желание за отмъщение. Там, където другите политици са дребнави, той е великодушен. Когато те искат възмездие, той настоява за мир. През ноември 1918 година, на единадесетия ден от единадесетия месец, германците подписват примирието. Страната е потънала в хаос. Кайзерът е избягал, върлува тежък грип, комунистически бунтове парализират градовете — отчасти в резултат на британската блокада на германските пристанища, където цялото население е на прага на истински глад.
Една ноемврийска вечер Чърчил се оказва на вечеря в Лондон с неговите приятели — Ф. Е. Смит, главния прокурор, и Лойд Джордж, премиера. Донасят им новината за глада в Германия. Лойд Джордж иска да остави бившия враг да страда, Чърчил казва, че незабавно трябва да се изпратят дванадесет кораба с хранителни припаси.
Лойд Джордж заявява, че трябва да застрелят кайзера. Чърчил твърдо отказва. Четири месеца по-късно, през 1919 година, положението в Германия е още по-лошо — а Чърчил се оплаква пред Камарата на общините, че е отвратително да се използва гладът като оръжие срещу жени, деца и старци. Настоява блокадата да се вдигне възможно най-скоро и да се подпише мирен договор с Германия.
Накрая се подписва Версайският договор — с британски искания за огромни и на практика непосилни репарации от Германия. Чърчил влиза в противоречие с Лойд Джордж и Удроу Уилсън, президента на САЩ, тъй като вижда глупостта на стореното. Условията на договора са прекалено тежки. "Икономическите клаузи на Версайския договор са зли и глупави до степен, която ги прави очевидно безсмислени", казва той по-късно. Това не е само далновидно, то ни казва много неща за характера и инстинктите му.
В предговора към написаната от него история на Втората световна война Чърчил ни дава своята известна максима, че една нация трябва да покаже "по време на война решителност; по време на поражение — бунтовен дух; при победа — великодушие, а по време на мир — добра воля". И това не са само думи. Те наистина ни разкриват какъв е бил той самият. Една от най-тежките клевети, насочвани някога към Чърчил, е, че той е твърде войнствен, кръвожаден, агресивен, че буквално сумти и диша тежко, рие земята и върти очи като див бик при самата мисъл, че има и най-малката възможност за военна схватка.
Лесно е да се види защо хората са останали с такова впечатление за него. Присвийте очи за миг и се опитайте да си спомните наистина великите събития от първата половина на двайсети век — която можем да наречем "Чърчиловата епоха". Всичко е в сянката на Първата и Втората световна война, двата най-срамни и разрушителни конфликта, в които е било въвличано човечеството. Първата световна война оставя общо 37 милиона жертви по целия свят, включително около един милион британци. Цяло едно поколение талантливи млади мъже е ликвидирано по полетата на Фландрия — много от тях разкъсани на парченца или зарити в гигантски анонимни костници като тази при Вердюн.
Втората световна война погубва още повече — 60 милиона мъртви, от които половин милион британци. Британия е била физически и емоционално смазана. Страната е загубила една четвърт от своето богатство. И когато се вгледате в мащаба на тези катастрофи, ще трябва да си зададете въпроса кой е бил зад руля по това време. До степен, която почти сме забравили в днешно време, Чърчил е важен участник не само в единия конфликт, но и в двата. И наистина, отдалечавайки се от нас във времето, те изглеждат все повече като едно и също събитие. Битките се водят на едни и същи места, по един и същи начин, причините са сходни, а в нашия, британския, случай всичко се оглавява от един и същи човек. През тези единадесет години на касапницата той формира политическия и военния интелект на нацията, която започва века като най-голямата военна сила на земята; и която доживява края на Втората световна война с почти всичко в жестоко намален мащаб — с изключение на репутацията на министър-председател. Той е човекът, който подготвя флота за Първата световна война и който замисля и насърчава единствения стратегически принос на Британия (който завършва в още по-голяма катастрофа). Той лично ръководи действията през Втората световна война, и то по начин, който ни се струва доста смахнат в днешно време.