Чърчил води страната по време на война и точно заради това му излиза име на войнолюбец — човек, който толкова се радва на войната, че едва ли не помага да се провокира конфликтът, който го прави толкова известен. Именно такова е съмнението на съпругата на един консерватор, която пише, че той е досущ като Гьоринг, воден от жажда за кръв. Такъв е и страхът на депутат от Консервативната партия, който пише през 1934 г., че Чърчил е изключителна личност — "човек с такава сила, че представлява определена опасност за мирните решения на много проблеми, пред които тази страна е изправена".
Днес ние мислим за него като за въплъщение на моралната правота — човек, който е имал смелостта да се опълчи срещу тиранията и въпреки това да остане добронамерен, хуманен, демократичен, весел, дълбоко човечен и истински англичанин в своята умереност. Това е в общи линии вярно, но в навечерието на войната той излъчва за много хора някаква тъмна харизма, сатанински оптимизъм за възможностите, родени от насилието; и дори и днес има хора, които вярват, че под веселия образ се крие истински Дарт Вейдър — или може би дори император Палпатин.
Не бе толкова отдавна, когато в списъка с бестселъри на Ню Йорк Таймс се появи една любопитна филипика от Пат Бюканън, в която той обвинява Чърчил във "войнолюбие" през 1914 г. и привежда аргумента — ако можем да го наречем така — че Британия е трябвало просто да седи със скръстени ръце през 1939 г. и да гледа как нацистите поробват останалата част от Европа. Бюканън казва, че Чърчил е далеч по-милитаристичен от кайзера или някой от послушните му юнкери, и добавя (може би правилно), че през 1914 г. "Чърчил вече е видял повече война, отколкото който и да е войник от германската армия".
Или пък нека погледнем възгледите на друг един консерватор от динозавърското поколение, сър Перегрин Уърсторн, бивш редактор на Сънди Телеграф, който неотдавна написа: "рядко е имало държавник, който толкова талантливо да прославя войната и да е изпълнен с толкова неприлично желание за водене на война като Уинстън Чърчил. Всички негови творби демонстрират любовта му към войната, разнасят нейната слава и не обръщат внимание на ужасите й". Сър Перегрин има право да бъде уважаван; той действително се бие във Втората световна. Но се страхувам, че възгледите му някак се разминават с реалността — или поне с комплексността на природата на Чърчил.
Съгласен съм с това: войната наистина му носи вълнение. Чърчил има една естествено емоционална и романтична реакция към драмата, към мащабите на събитието. Когато сър Едуард Грей изнася речта си пред Камарата на общините на 3 август 1914 г. — в навечерието на Първата световна война, когато лампите угасват в цяла Европа — Чърчил заплаква. Министър-председателят Аскуит отбелязва това му настроение, при това с известно неодобрение: "Уинстън е облякъл военните одежди и копнее за една истинска морска битка… всичко това ме изпълва с тъга". Малко по-снизходително реагира съпругата на Аскуит — Марго, която казва: "Уинстън копнее да е в окопите — мечтае за война, голяма, жизнерадостна, даже щастлива. Той е роден войник". Чърчил даже изтърсил пред Марго, че смятал войната за "сладка" — като веднага след това я моли да не споделя с друг тази забележка — и даже е чут да казва, че мирът е последното нещо, за което би се молил. Много други отбелязват неговата енергия, отскока в походката му, блясъка на целеустременост в очите му.
Безспорно е вярно, че Чърчил обича войната в този очевиден смисъл че без война не може да има и слава — няма реална възможност да подражава на Наполеон, Нелсън или неговия праотец Марлборо. Той знае как войната и нейните рискове са издигали други мъже и са обвивали с цветовете на славата съвсем ежедневните им дела. Ето защо, още като младеж, той е готов да се хвърли с главата напред в битката — като същевременно с крайчеца на окото си следи как вестниците ще отразят участието му. Войната пуска адреналин в кръвта му и разбира се, когато се бие — когато кръвта шуми в ушите му — той иска да удари врага колкото може по-безмилостно. Още в "Хароу" съдиите по фехтовка отбелязват склонността му да напада напористо. Чърчил вярва — и то съвсем правилно — че когато влезеш в битка, трябва да накараш врага да знае, че губи, и да му набиваш това в главата по всякакъв възможен начин. При упражняването на насилие той наистина е безмилостен.