Съвсем скоро проведохме дълбокомислен международен дебат за ползваните от съвременна Сирия химически оръжия — една практика, която всички съвсем правилно осъдиха остро. По време на този дебат обаче едва ли някой се сети да спомене ролята на националния ни герой в насърчаването на използването на отровен газ по време на Първата световна война. Той първо иска газова атака срещу турците при Галиполи, а една от най-големите му заслуги като министър на боеприпасите е да осигури — в рамките само на един месец през 1918 г. — една трета от снарядите, изстреляни от британски оръдия, да са заредени с иприт. Той е такъв горещ привърженик на газа като оръжие, че генералите му трябвало буквално да го усмиряват да не настоява за използването му и през Втората световна война.
Чърчил не само изпраща хиляди да умрат при Галиполи ("баща ти уби моя край Дарданелите", както казва един съученик на сина му Рандолф в "Итън", когато той пристига в училището). Чърчил нарежда разрушаването на френския флот през 1940 г., той заповядва масирани бомбардировки на Германия — изобщо Чърчил взема решения, които един съвременен политик би определил като немислими — и прави всичко това с въодушевление и самочувствие. И все пак няма как да не е очевидно, че има огромна разлика между човек, който се бие с всички сили, когато е нападнат, и друг, който е толкова войнствен, че той самият става причина за конфликта. Има разлика между агресия и съпротива; или поне между атака и контраатака.
Разбира се, че той е търсил лична слава през последните имперски войни на викторианската епоха. Това обаче не означава, че е одобрявал каузите, за които се бие. Нека си спомним отвращението му от начина, по който Кичънър се отнася към гроба на Махди, или пък атаката му срещу "престъпната и страхлива" война на северозападната граница. Той мрази непровокираните от нищо империалистическа агресия и шовинизъм. Не вярва във войната единствено и само заради колониалната експанзия. Тези либерални възгледи той пренася от викторианските бойни полета в правителството от епохата на крал Едуард.
Една сутрин през февруари 1906 г. той работи в кабинета си като заместник-министър в Колониалната служба, когато внезапно го прекъсват. Отвън чака посетителка. Еди Марш се е опитал да я отпрати, но тя настоява. Гостенката се оказва висока, доста хубава жена на име Флора Лугард — нещо като Бодичея на Британската империя. Бивш редактор на Таймс за колониите, тя всъщност е едноличен автор на името Нигерия, което използваме и до днес за тази огромна страна, и е прочута с упорития си и чепат характер. Малко преди срещата, за която разказвам, се омъжила за печално известния навремето касапин на туземци на име сър Фредерик Лугард, а основната цел на идването й е да каже на младото "момче" (както тя описва Чърчил) как, по дяволите, се управлява Западна Африка. А ето го и правилният отговор според мисис Лугард: да даде територията като владение на мъжа й и на нея самата, за да могат да се развихрят така, както си знаят: понякога от Лондон, понякога на място, но винаги с щедро използване на най-добрите и най-добре смазани модерни оръжия.
Лугард обаче установява, че "момчето" знае точно коя е тя и знае всичко за мъжа й. Вече го е впечатлил начинът, по който постъпва мустакатият сър Фредерик: подпалените сламени колиби, хилядите беззащитни туземци, избити от снаряди и куршуми. Чърчил вече е писал, че тези кръвопролития са "абсурдни и обезпокоителни". "Цялото това предприятие вероятно ще бъде погрешно разтълкувано от хора, незапознати с имперската терминология, като криминално убийство на местните жители и заграбване на земята им", казва той. Затова обяснява на Флора Лугард — при това доста учтиво — че не одобрява подхода й. И така започва една идеологическа война. Той отхвърля плана семейство Лугард да бъдат "цар и царица" на "знойна Русия" в Западна Африка. Лугард набързо е изпратен в Хонконг. Флора Лугард протестира пред всеки, който е готов да я изслуша, че Чърчил греши; че властта произтича от дулото на пистолета, че нейният начин е единственият, по който може да се управлява място като Африка.