Втората световна война е причинена почти изцяло от маниакалния германски водач и параноичното му желание за отмъщение. Няма нито едно смислено доказателство в полза на полемистите, които поставят на равна нога в морално отношение Чърчил и кайзера или Чърчил и Хитлер. Чърчил се опита да избегне войната. Той се бори срещу нея.
Още една интересна и привлекателна негова черта е огромната енергия, която хвърля не само за да се опита да избегне войната, но и в създаването на технически и научни нововъведения, които да намалят въздействието й върху човека.
Войната наистина е баща на много неща, но ако говорим за Чърчил, при него важи по-скоро поговорката "Неволята учи".
Глава тринадесета
Ходещите кораби
Изпълнен съм със странно чувство, докато се разхождам през гората този следобед — донякъде, защото е толкова лесно. Няма какво да ме спре. Просто свалих завъртяната тел от вратичката и ето, вече се разхождам през горичката, в която бродят духове.
Птиците пеят гласовито, дърветата пускат нежните си листа. Наоколо няма жива душа. Намирам се в гората Плугстерт в южната част на Белгия, недалеч от френската граница, и докато крача бавно през покритите с мъх проходи между дърветата, си мисля как ли е изглеждало тук преди сто години.
Навремето тази гора е била много известна във Великобритания. Почти всеки читател на вестник е знаел нейното име — или по-скоро името, което войниците й дали. Наричали я "Плъгстрийт" на Западния фронт. Преди век дърветата са били до дъно посечени от снаряди, клоните били натрошени, птиците мълчали, а почвата била замърсена с експлозиви и други отрови. Именно тук подполковник Чърчил се появява от нощните си скитания и често плаши останалите момчета от патрула, като умело имитира тръбния вик на "малко слонче".
Виждам останките от окопите, които сега са пълни със застояла черна вода. Сигурно войничетата са се придвижвали предпазливо към осакатената вече гора, а в някои нощи командващият офицер е отивал — понякога съвсем сам — до "ничията земя", досущ до германските линии.
Сега тук няма ничия земя. От картата мога да се ориентирам къде е била — една тъничка ивица, която пресича нивите от север на юг. От едната страна са били прочутите Белгийски синьо-бели говеда с техните dikbil, прочутите "двойни" задници, от които стават най-добрите стекове.
По-далечната нива е изорана — тежка кафява почва, засята с онова, което в Брюксел са решили, че тази година носи най-добра печалба. Между нивите има пътечка, покрита с филц, която води — поне според моята карта — до германските фронтови линии. Решавам да се върна със старата тойота.
Време е да извърша военна маневра — един подвиг, който отнема на Чърчил и на британската армия цели пет ужасни години. А аз ще го направя за не повече от минута. Запалвам джипа. Поставям лоста на скорост. Пийвам глътка "Стела Артоа", за да успокоя малко нервите, и с друсане потеглям бавно напред.
Отначало подскачам през дълбоките коловози; после стигам до асфалта. Карам с двайсетина километра в час, после трийсет, четиридесет. Минавам през старите окопи и кратери, минавам през бодливата тел, без нищо да ме спре. Снарядите, куршумите — нищо не може да спре полетялата напред тойота и нейния две и половина литров двигател.
От двете страни на линията каталясали мъже първо надничат от своите кални окопи, за миг се споглеждат стреснато, изпълнени с подозрение, а след това се вдигат и тръгват на "ура". И ето, вече сме приключили даже преди човек да може да се зарадва на постижението. Достигнал съм германските линии и докато те се мъчат да реагират някак, аз вече съм се врязал в позициите им — минал съм край обоза и палатките на лазарета, а около мен ужасени германци грабват паникьосано оръжието си и се изнасят с бясна скорост от тоалетните.
Изсвирвам триумфално с клаксона и съвсем необезпокояван, правя обратен завой. Изоставям армията на кайзера и потеглям от изток на запад, същите тези смешни 500 метра, към гората Плугстерт. На връщане спирам някъде по средата. Паркирам на ръба и навлизам пеша в изораната нива. Точно тук е лобното място на много тежки машини.
Ето защо. Виждам ги — и тук, и тук, и тук. При всяка оран хиляди фрагменти от стар и ръждясал вече метал излизат на повърхността като призраци от миналото.