"Руският гаф"
Във враждебността си към комунизма Чърчил достига почти до неконтролируема ярост. За него той е чума, мор, духовно изродство. Той често споменава "грозната диващина" на болшевизма, а на 26 ноември 1918 г. казва пред своите избиратели в Дънди, че "цивилизацията е напълно изтрита от лицето на гигантски области, докато болшевиките подскачат и лудуват като свирепи павиани насред развалините на градовете и труповете на жертвите си". Човек почти започва да се чуди защо Чърчил е имал такова лошо мнение за павианите.
Повечето хора са забравили, че през първите няколко години след революцията от 1917 г. Ленин и Троцки още не са успели да хванат властта с железен юмрук. Страната е залята от контрареволюционери — белогвардейци, американци, французи, японци, чехи, сърби, гърци и италианци, както и значителен брой британски войници, които Чърчил аплодира неистово от военното министерство.
След доста предпазливо първоначално отношение той решава, че тази война може да се спечели, и казва на дълбоко скептичния Лойд Джордж, че комунистите са подвили опашка в бягство. Насърчавани от британските офицери, финансирани и подкрепяни от Чърчил, белогвардейците печелят някои забележителни победи. "Сега вече нищо не може да спаси болшевизма или болшевишкия режим", хвали се той пред Лойд Джордж. В един момент даже решава окончателно да разреши въпроса, като снабди британските войници с нов вид — да, правилно се досетихте — отровен газ, а през октомври 1919 г. вече е толкова въодушевен от напредъка на белите генерали, че се готви лично да замине за Русия.
Билетите вече са закупени и Чърчил е напът да се появи в страната също като Ленин, обаче с точно обратната вест, и да обяви завръщането на бляскавата демокрация. Цялата история, уви, страхотно се обърква. Троцки организира динамична контраатака. "Няма да се примиря да ме бият павианите!", крещи Чърчил, но всъщност става точно това.
Белогвардейците са обърнати в бяг. Британските войски са позорно евакуирани. Комунистическата тирания започва — вече наистина. Павианите триумфират.
Големият карикатурист от онова време, Дейвид Лоу, рисува портрет на Чърчил като некадърен ловец на едър дивеч. "Ходи на лов за лъвове, но се връща с котки", гласи надписът. Четири от котките имат имена: Сидни Стрийт, Антуърп Блъндър (Грешката при Антверпен), Галиполи Мистейк (Грешката при Галиполи) и Рашън Бънгъл (Руският гаф).
Но дали гафът е чак толкова голям? Успехът всъщност е бил наистина близо. Белият генерал Юденич почти достига Петроград, Деникин е само на 70 километра от Москва. Ако беше получил възможност да даде на експедицията пълната подкрепа, която иска — ако Лойд Джордж и кабинетът не бяха толкова подозрително настроени — може би комунизмът наистина щеше да бъде пресечен още в началото. И тогава народите на Русия и Източна Европа щяха да са пощадени от седемдесет години тирания; нямаше да има нито ГУЛаг, нито червен терор, нито убийства на кулаци, нито масови кланета. Можеше и да не успее, но със сигурност е било правилно да опита.
И така, "Руската експедиция" получава: ФАКТОР ФИАСКО 5; ФАКТОР ЧЪРЧИЛ — 10. Поне е имал правилна обща идея — нещо, което не можем да твърдим за:
"Провала при Чанаккале",
чрез който той съумява с един удар да свали правителството, да сложи край на политическата кариера на Лойд Джордж, да размаже Либералната партия, към която се е присъединил през 1904 г., и да загуби мястото си в парламента.
През септември 1922 г. избухва криза, тъй като армията на Мустафа Кемал (Ататюрк) заплашва британските и френските гарнизони на полуостров Галиполи. Те са разположени в Чанак, или Чанаккале — турски град почти до руините на древна Троя. Министър-председателят Лойд Джордж е силно антитурски и прогръцки настроен, а освен това нетърпелив да поведе християнска война срещу мохамеданите. Според него Чанаккале е отличен претекст да се смачкат турците.
По причини, които не са съвсем ясни, Чърчил решава да направи завой на 180 градуса във възгледите си и да обяви, че Лойд Джордж е прав. Това е доста странно, тъй като Чърчил като цяло е по-скоро протурски настроен, също като баща си. Освен това би било справедливо да се каже, че във външната политика, както и в живота, той не е бил мотивиран от каквито и да било религиозни съображения. Опасявам се, че изглежда, единственият му истински мотив в желанието да се бие срещу турците при Чанаккале е да отмъсти за Дарданелите, за да излекува собствената си психическа рана, останала от тази трагедия — а това никога не е добър съветник.