Тази стратегия се проваля. Законопроектът за Индия е успешно приет. Лейбъристкото правителство успява да наложи — със съгласието на торите — и да предостави по-голямо самоуправление на една страна, която към днешния ден е най-голямата демокрация в света и процъфтяващ икономически център. Чърчил е отритнат — опроверган от самите събития. Най-доброто, което може да се каже по тази тема, е, че приема поражението с характерното си великодушие: през 1935 г. изпраща послание до Ганди с най-добри пожелания. "Постигнете успех и ако го направите, лично ще се застъпя да получите още по-голяма независимост." Важно е да се има предвид, че пророчествата му не са изцяло погрешни: краят на британското управление, който най-сетне настъпва през 1948 г., е наистина придружен от ужасяващи изблици на вътрешно насилие, при което загиват около един милион души, а проблемите на кастовата система продължават да съществуват и до днес.
Но това не е достатъчно, за да се оправдае една политика, която сега изглежда парадоксално ретроградна. Така че нека да дадем на погрешната преценка за Индия ФАКТОР ФИАСКО 5 и ФАКТОР ЧЪРЧИЛ 10.
През 1935 г. Болдуин се завръща като премиер — но този път Чърчил е отишъл твърде далеч в своята непокорност — не на последно място и заради Индия — така че за него няма място в кабинета. Явно всички са очаквали отново да направи някоя беля. Дали ще може да намери друга някаква кампания, друга кауза, чрез която да се промъкне успешно до средата на сцената, точно под прожекторите? Дали ще може да сътвори още някой грандиозен гаф? Разбира се!
"Кризата с абдикацията"
В късната есен на 1936 г. гръмва новината, че крал Едуард VIII има любовна връзка с една разведена американка на име Уолис Симпсън. За нас днес може да звучи доста странно, но навремето подобно поведение е било абсолютно непростимо. Кроткият Стенли Болдуин, който редовно ходи на църква и предпочита да пуши лулата си, отколкото да кипи в светски събития, изпада в тих ужас. Той решава, че кралят наистина може да се ожени за разведена жена — но първо трябва да абдикира.
Положението на младия крал е отчайващо. Той усеща как ледовете се разместват под краката му. Осъзнава, че времето му на трона става все по-кратко. Нужен му е някой, който да го ръководи, някой опитен, чиято дума се чува в, обществените дела. И той се обръща — към кого другиго? — Към Чърчил. Двамата се познават от по-рано, кралят е отсядал в Бленхайм, двамата с Чърчил си допадат, като политикът даже е писал някои от речите му.
И така, Чърчил вечеря с краля в Уиндзор, след което му пише едно комично (и вероятно сътворено на пияна глава) писмо, в което му обяснява как да оцелее, отбелязвайки — съвсем разумно, между другото — че сега не е време да напуска страната. Чърчил става неофициалният водач на "кралската партия", а на 8 декември, след един особено весел англо-френски гуляй, той решава да каже пред Камарата на общините какво мисли по въпроса.
Основното, заявява той, е, че става дума за лични, сърдечни проблеми, но че кралят си е крал, и че ако министрите имат проблем с мисис Симпсън, то тогава те, а не монархът, трябва да се оттеглят.
Уви, той съвсем погрешно е разчел настроението на Камарата на общините. Депутатите го изпращат с дюдюкане, тъй като повечето от тях са прекарали последните няколко дни да слушат заядливото и пуританско мърморене на своите избиратели точно по този повод.
Дюдюкането става толкова силно, че в крайна сметка се налага Чърчил да си седне, без да е довършил речта си. Ето как си спомня събитията Харълд Никълсън: "Уинстън се срина напълно в Камарата вчера… За пет минути успя да развали всичко, което търпеливо възстановяваше цели две години". Мнозина — включително и негови приятели — решават, че този път с него наистина е свършено. Нека дадем на кризата с абдикацията ФАКТОР ФИАСКО 6 и ФАКТОР ЧЪРЧИЛ 10, въпреки че съвременните хора, разбира се, биха приели тезата на Чърчил.
Съвременният електорат даже не би повдигнал вежди, ако монархът реши да се ожени за разведена жена (нека напомним, че както днешният престолонаследник, така и съпругата му имат предишни бракове). Но навремето на тези неща се е гледало твърде различно. И така, Чърчил отново е "отписан": неговият прогресивен и състрадателен инстинкт се разглежда като проява на мухлясал ултрамонархизъм.