Той вече е на шейсет и една и изглежда като някакво древно огромно морско създание от епохата на Едуард, изхвърлено на брега, което безпомощно пляска с перки по пясъка и от отверстието на главата му вместо въздух изскача струя празни приказки. В този момент почти никой нямаше да ви повярва, ако речете, че само след три години и половина Чърчил ще бъде премиер на страната.
Нека разгледаме този списък с провали — най-богатият и най-смайващ, с който може да се похвали който и да било политик. Какво ни казват те за характера на Уинстън Чърчил? Най-първо се набива на очи, че е притежавал в сериозни дози онова, което навремето са наричали просто "характер". Всеки един от тези грандиозни скандали — дори сам по себе си — би смазал един обикновен политик. Това, че Чърчил не се отказва, е истинско доказателство за силата му за самосъхранение, сякаш притежава някакво супервещество, с което успява да изолира егото си и високия си дух.
Разбира се, естествената му екстровертност и желание да общува със света много помагат. Той не се затваря в черупката си след всяко поражение и — с изключение на Галиполи — не се самоизяжда от чувство за вина и угризения. Той не допуска тези тъй многобройни и живописни провали да променят фундаменталното му мнение за самия себе си; а нека напомним природния мързел на човешките същества, заради който околните са склонни да отсъждат за вас главно според собствената ви преценка за самите себе си.
Той се възстановява тъй бързо след всеки удар, защото има толкова много неща, в които вярва. Мнозина лекомислено и даже дразнещо твърдят, че ако Чърчил беше пропуснал звездния момент през 40-те години на XX в., щеше да остане в историята като "неудачник" — един човек, който така и не успява да постигне нещо особено в живота си. Това е абсурдно.
Нито един съвременен политик не може да се сравнява с усилията, които той е положил: той е основател на социалната държава, той реформира затворите, той изгражда морския флот, той участва в това Великобритания да спечели Първата световна война, става финансов министър и т. н., и т. н. — при това говорим за периода, през който за него се казва, че се е "провалил", преди Втората световна война. Той се захваща с толкова много дела и инициативи, че не е никак изненадващо, че е имало и провали, но успява да се съвземе от тях, защото хората инстинктивно разпознават нещо важно в поведението му.
Не е само заради това, че за много неща е възможно съвсем лесно да се докаже, че е бил прав: в идеята му за Галиполи всъщност има доста добра стратегия; съветският комунизъм наистина е варварски режим; Златният стандарт му е "натресен" почти насила и така нататък. Какво забелязвате в класическите провали на Чърчил; кой е ключовият аспект, който го отличава от провалите, с които завършват кариерите на не толкова способните политици?
Забелязахте ли го?
Никога и никой не си помисля — даже докато Чърчил едва изпълзява от димящите развалини на поредната взривена позиция — че той е бил по някакъв начин лично корумпиран.
Никога не се появява и най-малката сянка за скандал. Нито един от тези провали не докосва личната му почтеност. И тук не става дума само за факта, че не е тичал по фусти (макар напоследък да се явяват някои съмнения в тази точно област). Не за това е думата.
За него няма дори най-бегло твърдение, че е излъгал или е мамил, или е бил непочтен — камо ли да е бил мотивиран от финансова печалба. Той заема всички тези позиции, защото (а) те му се струват правилни и (б) защото е преценил, че те служат за напредъка в кариерата му. В крайна сметка и в двата мотива по-горе няма нищо срамно: Чърчил смята, че те ще бъдат политически полезни, защото са правилни.
Той стига до решенията си не просто по случайно хрумване, а след сериозно изследване и размишление — и именно огромният обем информация, който преминава през него, му е помогнал инстинктивно да се насочи в правилната посока. През 1911 г. — три години преди избухването на войната — той пише дълъг меморандум за Комитета за имперска отбрана, като предсказва точно протичането на първите четиридесет дни от конфликта — къде и как французите ще ударят на камък, кога ще спрат германците.
Генерал Хенри Уилсън заявява, че документът е "нелеп и фантастичен — един глупав меморандум". Но всяка дума от него се сбъдва — до ден. Германия губи битката при Марна на четиридесет и първия ден и тогава започва окопната война. Той не пише научна фантастика, той не разсъждава теоретично, взирайки се през прозореца и дъвчейки молива си.