— Започни да стенеш и по-силно!
— Ето така ли? — тя застена хващайки се за корема.
— Хей! — извика Смит към охраната. — Не виждате ли? На нея и е лошо! Помогнете!
Ранди се сгъна наполовина и простена на арабски:
— Не издържам! Умирам! Извикайте помощ! Моля ви!
Отсреща двамата се спогледаха. Единият смига дяволито, а другият гръмко се засмя. След това си рамениха някаква реплика на арабски, която Джон не разбра. Ранди отново застена.
Джон се изправи и навеждайки се под провисналият брезент тръгна към охраната.
— Трябва да…
Единият от пазачите извика, а другият, без да се замисля стреля. Куршумът с противно свистене премина толкова близо край ухото му, сякаш проряза мозъка на Смит, но пробит беше само брезента. Военният с груби жестове му заповяда да седне на мястото си. Ранди се надигна.
— Май, че не ни вярват!
— Нищо, само се шегувахме! — Джон се свлече на пейката притискайки с ръка ухото си. Главата му звънтеше, затвори очи.
— За какво си говорят?
— Казват, че са ти направили голяма услуга като не са те застреляли и че следващит път ще ни застрелят като кучета.
Той кимна.
— Ясно.
— Съжалявам, Джон, но опитът си струваше.
Камионът завиваше от една тясна улица към друга.
Борда му продължаваше да драска по стените на къщите.
До тях достигаха подвикванията на уличните продавачие, замръкнали дълго след разумното време за затваряне, с надеждата за още една продажба, а може би и единствената за деня. Долавяха се и скърцащите звуци на радиоцриемници от преди Втората световна война, което подсказваше, че се намират в по-старите части на Багдад.
— Движат се прекалено бавно — прошепна Ранди — и се придържат към страничните улици. Не е логично. Багдадската полиция ходи, където пожелае. Част от работата им е да показват присъствие, но тези отбягват главните улици.
— Мислиш, че не са полицаи? — Смит свали ръка от ухото си. Болката отшумяваше.
— Имат униформи и модерни руски автомати. Ако не са полицаи, ще бъдат мъртви в момента, в който ги разкрият. Не виждам какви други биха могли да бъдат.
— Аз знам.
Още докато го изричаше, спомените от изминалата седмица нахлуха в главата му и се случи онова, от което Смит толкова се пазеше. Ранди изчезна. На нейно място се появи София. Всяка фибра от тялото му изпитваше болка при вида й. Красивите очи сияеха, изпълнени с обич, гладката бяла кожа сякаш блестеше, дългата сламеноруса коса се спускаще свободно около любимото лице. Благата усмивка откриваше зъби като мъниста. От нея струеше една невероятна красота, която не се състоеше само от плът. Достойнство, жизненост и интелект превръщаха физиката в естетика.
В момент на лудост Смит действително повярва, че е жива. Само да протегне ръка и щеше да я докосне, да вдъхне отново аромата на косата й, да усети биенето на сърцето й до себе си. Жива!
Вглъби се дълбоко в себе си, търсейки сили.
Стисна силно очи. Тръсна глава, за да проясни мислите си. Гледаше Ранди. Не София. Бяха в смъртна опасност. Трябваше да приеме истината. Сякаш се намираше в кабинката на пропадащ асансьор. Възможно бе да не оцелеят. Нямаше право да отлага повече.
Трябваше да каже за София. Трябваше да изрече думите, иначе щеше да се озове в някакъв друг измислен свят, в който завинаги щеше да си въобрази, че Ранди е София. Не можеше да позволи на емоциите си тези жестоки безкрайни игри.
На карта беше поставено не само неговото бъдеще, а и това на Ранди, и на десетките милиони хора, които щяха да умрат от новия вирус. Чуваше гласа на София: „Стегни се, Смит. Фактът, че си решил да живееш, не означава, че не ме обичаш. Имаш работа за вършене. Обичай ме достатъчно, за да се заемеш с нея.“
Ранди го гледаше изпитателно.
— Щеше да ми казваш кои са тези лъжеполицаи според теб?
Смит пое дълбоко въздух.
— В началото не обърнах внимание. Водачът им се обърна към мен с истинското ми име. Не с фалшивото, с което се представям в Багдад. Не виждам как биха могли да узнаят, че съм полковник Смит, ако той и другите не са били наети от хората, притежаващи вируса. Опитват се да ме убият и да спрат разследването ми още, откакто… — Смит се насили да вижда нея, а не сестра й. Но когато го постигна, видя каменното й изражение. Ранди бе разбрала, че ще научи нещо ужасно, нещо, което я засяга лично и което никога не би му простила. — Ранди, имам ужасни новини. София е мъртва. Убиха я. Направиха го хората, които стоят зад всичко това.
Глава 34
Ранди се изправи. За момент на Джон му се стори, че тя е чула нещо друго… не неговия глас. Лицето й бе непроницаемо. Само след секунда като че ли се поотпусна, но с нищо друго не показа, че е възприела опустошителната новина, че единственият й близък човек е убит.