— Ръсел! — прогърмя глас.
Джон и Ранди замръзнаха. Удивено се спогледаха.
— Вътре ли си Ръсел? — извика гласът на английски. Типичен американски английски. — Ако ти и приятелят ти от ООН сте обезвредили пазачите, извикайте. Иначе не ще излезете, без да сте се превърнали на решето.
Ранди хвана Джон за рамото.
— Знам кой е, за бога. — Повиши глас и извика: — Доносо? Ти ли си, свиньо такава!
— Същият, малка госпожице.
— За малко да ви убием, глупаци!
Джон говореше забързано и тихо.
— Не им казвай кой съм. Използвай прикритието ми от ООН. Той вече е повярвал в него, иначе нямаше да се обърне така към мен. Ако американската армия ме докопа, както съм ОВС… — остави думите да увиснат във въздуха.
Много добре разбираше, че Ранди знае какво ще се случи, преследването на убийците щеше да приключи бързо и безславно.
— Ранди? Ще го направиш ли?
Стрелна го с изгарящ от гняв поглед.
— Разбира се!
Трябваше да й се довери, но това го правеше нервен. Заедно отместиха брезентовото покривало. Погледна я с тревога, когато към тях се приближи нисък, пълен мъж в пустинен камуфлаж с берета в ръка. Имаше вид на човек, чиято религия е фитнесът. Огледа ги, а после и двамата полицаи, проснати на пода.
— Чудесно свършена работа — усмихна се одобрително. — Двама по-малко за нас.
Смит и Ранди скочиха долу и тя подаде ръка на Доносо.
— Както винаги навреме, Доносо. Това е Марк Бонет.
Джон се отпусна, когато го изрече. Ранди го дари с учтива усмивка и отново се обърна към стария си приятел.
— Марк е тук с медицинска мисия. Марк, запознай се с агент Габриел Доносо. Как, по дяволите, ни откри, Габи?
— Доктор Махук ни се обади веднага щом ви пипнаха. След това един от нашите съгледвачи ви откри, когато преминавахте Тигър. Доставя ми удоволствие да си припомням добрите стари времена, но някой може да е чул автоматичната стрелба. По-добре е да се изпаряваме. — Погледна замислено Джон. — ООН и медицинска мисия?
— Личи си школата на ЦРУ. — Подаде ръка и се усмихна. — Одобрението ми към агенцията нараства всяка секунда.
Доносо кимна със симпатия.
— Явно двамата сте имали тежки мигове.
Когато заедно с агента на ЦРУ заобиколиха камиона, Джон видя едно старо съветско БМП-1 — бронирана мото-пехотна кола с изрисувани по ламарините емблеми на Републиканската гвардия. Следите от гуми показваха къде за пръв път е била застанала, за да препречи пътя. Сега фаровете осветяваха директно покрития с брезент полицейски камион. Гърбом към тях върху пустинната земя седяха предалите се багдадски полицаи. От рамото на офицера течеше кръв и вече не си играеше с любимата си иракска берета. На пост стояха двама агенти на ЦРУ, които лесно можеха да минат за иракчани.
— Знаеш ли какво са мислили да правят с нас? — попита Смит.
— Да. Да ви закарат в средата на нищото, да ви убият и да скрият труповете ви там, където дори бедуините не ходят.
Двамата с Ранди размениха погледи. Не бяха никак изненадани.
— Трябват ми тези калашници, мистър Бонет. И двата, млада госпожице.
Ранди и Джон предадоха автоматите.
— Доносо е непоправим мъжкар и сексистка свиня — обясни Ранди. — Добре ме познава, но не му пука. Наричаме госпожичка, гадже, сладкишче и с други унизителни клишета, които може да роди дебелоглавата му кратуна.
Доносо широко се усмихна.
— А тя се ограничава само със „свиньо такава“. Какво да се прави! Има страхотни крака, но бедно въображение.
Да вървим в бронетранспортьора.
— Бедно въображение? Хей, аз ти спасих задника в Риад! Къде ти е уважението?
Доносо се усмихна хитро.
— Брей, случаят нещо ми се изплъзва от паметта. — Хвърли двата калашника върху купчината автомати, отнети от полицаите. — Виждате ли собствените си оръжия тук?
Джон бързо измъкна беретата си, а Ранди доста се поизпоти, докато се добра до любимото узи. Доносо кимна доволно и се качи в БМП-то. Двамата го последваха. Когато се настаниха, Джон махна с ръка към полицаите.
— Какво ще правите с тях?
— Нищо — отвърна Доносо. — Ако дори намекнат, че са били с камиона тук без заповед, моментално си запазват място по бесилките на Садцам. Няма да продумат и дума за случилото се.
— Което означава, че е по-добре да носят собствените си пушки, когато се приберат в казармата — разбра Смит.
— Позна.
Докато пленниците гледаха мрачно, старата машина нагази в пустинята. Шофьорът увеличи скоростта и я насочи в средата на тесен път, водещ навътре сред каменистия пейзаж. Луната залязваше на запад, а звездите ярко грееха над тях. Отпред на хоризонта се издигаха сухи пясъчни хълмове, по-тъмни дори от черното небе.