Той й бе спрял дъха. Мълчеше удивена, че е издала толкова много от омразата си. Чувстваше и вина, но сега не бе в настроение да си го признае.
— Мога да те унищожа. Ей, сега, само да скоча до Доносо и да му прошепна в ухото. На летището в Турция ще те чака военната полиция. Не ме гледай така, Джон. Просто изброявам алтернативите. Казваш, че нямаш нужда от мен, а аз твърдя, че имаш. Истината е, че не играя мръснишки с хората, които уважавам, а аз те уважавам заради поведението ти в Ирак, А това означава, че дори да не се споразумеем, няма да кажа нищо на Доносо — поколеба се, — Важното е, че София те обичаше. Никога няма да преодолея смъртта на Майк, но тя няма да ме спре да работя с теб. Например имаш ли идея какво ще правиш, когато ни закарат в Щатите?
Смит почеса брадичката си. Положението се бе променило.
— Можеш ли да ме отведеш в Съединените щати?
— Разбира се. Без проблем. Ще ми предложат транспорт или някой военен самолет до в къщи. Ще те взема със себе си. Документите ти от ООН са великолепни.
— Мислиш ли, че можем да се доберем до компютър с модем, преди да пристигнем?
— Зависи, За колко време?
— Ще ни е необходим не повече от половин час. Трябва да открия в един уебсайт къде са моите приятели. В момента доуточняват някои малки подробности. Ако са оцелели, разбира се.
Ранди го погледна. Чувстваше облекчение, но и искрено учудване от неговия прагматизъм. Оказа се доста по-сложна личност, отколкото си го представяше. И много по-решителен. Почти бе готова да се извини, но Джон я изпревари:
— Уморена си. Чета го по лицето ти. Поспи. Утре ни чака тежък ден.
От думите му лъхаше хлад, но тя беше доволна. Без да признае, се бе съгласил да работи с нея. Обърна се настрани, затвори очи и безмълвно се помоли на бога да успеят.
ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
Глава 38
22 октомври, сряда, 17:32 ч.
Вашингтон, окръг Колумбия
По последни данни по света бяха умрели поне милион души. Стотици милиони бяха болни, а симптомите им трагично приличаха на тежка простуда и можеше да са първият знак за смъртоносния вирус, който още нямаше научно име. Истерията шестваше по земното кълбо като четиримата конници на апокалипсиса. В Съединените щати болниците бяха препълнени, а отчаянието и ужасът бе свалил акциите с петдесет процента.
В частния кабинет на президента върху мраморна лавица бяха подредени грубо изработените шарени индиански кукли на племето кочинос, Кастила почти чуваше тежкия ритмичен тропот на индианския танц и заклинанията на лечителите, опитващи се да спасят света.
Беше се спасил от лудницата в западното крило, за да намери спокойствие в домашния си кабинет. Трябваше да редактира важната реч, която планираше да произнесе другата седмица в Чикаго на вечерята с представителите на партията от Средния запад. Не можеше да пише. Думите му изглеждаха безсмислени.
Дали някой от тях ще е жив другата седмица? Сам си отговори на въпроса: не, освен ако някакво чудо не спре настъпващата напаст. И трябваше да е нещо по-силно от заклинанията и танците на кочинос. Отблъсна папката и реши да си тръгне. В този момент на вратата се почука — Кастила погледна към вратата, сдържа за момент дъха си и извика: — Влез!
Началникът на армейската медицинска служба Джеси Окснард влетя почти тичешком. Зад него се опитваше да не изостава секретарят по здравеопазването и социалните грижи Нанси Петрели. Третият бе началникът на канцеларията на Белия дом Чарлс Ори. Накрая се вмъкна и държавният секретар Норман Найт, който държеше в ръка металните си очила за четене, сякаш току-що ги бе махнал от носа си. Всички гледаха тържествено и сериозно.
Масивната челюст на Окснард трепереше от възбуда.
— Те са извън опасност, сър! — Дебелите му мустаци потрепваха, докато говореше. — Болните доброволци… серумът на Бланчард ги излекува всичките. До един!
Нанси Петрели триумфираше в бебешко синия си костюм.
— Бързо се възстановяват, сър. Всички. Истинско чудо!
— Слава богу — президентът отмалял се свлече обратно в креслото. — Абсолютно ли сте сигурни? Джеси? Нанси?
— Да, сър! — увери го Петрели.
— Напълно! — ентусиазирано потвърди генерал Окснард.
— Какво е положението в Бланчард?
— Виктор Тремон очаква заповед да започне товаренето на серума.
— Очаква одобрението на Федералния лицензионен департамент — обясни Чарлс Ори. Гласът му прозвуча зловещо. — Директорът Кормано твърди, че това ще отнеме поне три месеца.
— Три месеца? Богове! — Президентът се протегна към телефона. — Зора, веднага ме свържи с Хенри Кормано във ФЛД! — Вбесено огледа присъстващите — Наистина ли всички ще умрем от собствената си глупост?