17:37 ч.
Лима, Перу
Сред лъскавия мрамор на кабинета си заместник-министърът разцъфна в широка усмивка. Важният англичанин доуточняваше:
— Доколкото разбирам, всеки, който отива в Амазония, се нуждае от вашето разрешение, нали така?
— Много правилно — съгласи се неговият събеседник.
— Включително научните експедиции.
— Особено те.
— Докладите публично достояние ли са?
— Да, разбира се. Ние сме демокрация, нали?
— При това чудесна демокрация — похвали английският джентълмен. — Трябва да проверя разрешителните, дадени преди дванадесет или тринадесет години. Ако не ви притеснява.
— Не ме притеснява — отвърна с охота за сътрудничество заместник-министърът, — но за съжаление тези документи са унищожени по време на различните правителства.
— Унищожени? Как?
— Не съм сигурен как — вдигна извинително ръце. Било е преди много време. Тогава имаше безредици породени от влиятелни фракции, стремящи се към преврати. Сендеро Луминосо и кой ли не друг. Разбирате, надявам се.
— Не съм сигурен, че разбирам — усмихна се важният англичанин.
— Моля?
— Не си спомням за щурм над вътрешното министерство.
— Може и да е имало, защото цялата документация се фотокопира.
— Тогава би трябвало да има резервни копия.
Заместник-министърът бе непоклатим.
— Както ви обясних, различни правителства…
— Тогава се налага да разговарям със самия министър.
— Разбира се, но за съжаление е извън града.
— Наистина? Колко странно, снощи го видях на концерт.
— Припознали сте се. Той е в отпуска. В Япония, доколкото си спомням.
— Явно съм видял някой друг.
— Министърът е доста неразличим от останалите.
— Но вие сте.
Англичанинът се усмихна отново, изправи се и леко се поклони. Заместник-министърът му отвърна с приятелско кимване. Англичанинът напусна кабинета.
Отвън, по булеварда на елегантния стар град, известен с колониалната си архитектура, Картър Летисиер махна на едно такси и даде адреса си в квартал Мирафлорес. Когато се настани на седалката, усмивката му се изпари. Облегна се назад и изруга.
Копелето беше купено. И то наскоро. В противен случай щеше да му позволи да си губи времето в безрезултатно ровене, за да открие, че файловете наистина липсват. Следователно те още не са унищожени. Но добре съзнаваше, че докато получи разрешение от министъра, това неизбежно щеше да се случи. Погледна часовника си. Министерството затваряше. Предвид мързела на всички заместник-министри в Перу информацията нямаше да бъде унищожена поне до утре сутринта.
Три часа по-късно офисите на Министерството на вътрешните работи бяха потънали в тишина и мрак. Въоръжен с полуавтоматичния си десетмилиметров браунинг, в сградата се появи Картър Летисиер. Беше облечен изцяло в черно — типичната екипировка на британски СВС командос антитерорист. Някога бе капитан на 22-ро отделение на СВС — един горд и забележителен период от живота му.
Директно се отправи в стаята, където се съхраняваха документи с разрешителни за Амазония. Измъкна папките от двете необходими години. Нагласи и запали миниатюрната лампа, която носеше със себе си. На нейната светлина фотографира с миникамера страниците. След като приключи, подреди всичко както си беше, изгаси лампата и напусна безшумно сградата.
В частната си фотолаборатория Летисиер, понастоящем известен вносител на фотоапарати и друга апаратура в Перу, прояви филма. Изчака негативът да изсъхне и направи големи копия.
Ухилен, набра дълга поредица от цифри и зачака.
— Тук е Летисиер. Имам имената на научните експедиции по времето и местата, които ти трябват. Приготви ли си лист и молив, Питър?
Глава 39
23 октомври, четвъртък, 10:01 ч.
Сиракуза, Ню Йорк
Старият индустриален град Сиркуза се бе сгушил в обагрените от есента хълмове в централната част на щата Ню Йорк. Това бе земя на обширни ферми, малки ручеи и независими хора, които предпочитаха откритите пространства пред сигурността на метрополиите.
Джонатан Смит знаеше това, защото дядо му и баба му живееха тук и навремето ги посещаваше всяка година. Преди едно десетилетие те се бяха оттеглили във Флорида — там се отдадоха на риболов, сърф и весел хазарт, докато първо баба му почина от сърдечен удар, а след три месеца и дядо му, твърде самотен, за да продължи сам.