Спогледаха се в тишината. Внезапно чуха почти недоловим звук отвън. Една съчка беше изпукала. Ранди хвана автомата, а Джон измъкна беретата от кобура. Слушаха напрегнато. Не се чуваше пращене от други клонки, но долавяха нечии леки, почти безшумни стъпки по падналите листа.
Може би звукът бе породен от вятъра или някое животно, но Ранди нито и за миг не би повярвала.
— Един — прецени бързо. — Не повече.
— Възможно е обаче да е само разузнавач, изпратен напред, а останалите да се крият назад. Да кажем, зад дърветата.
Звукът изчезна. Чуваше се само далечният шум от преминаващите коли.
— Поемаш задната страна — реши Смит. — Аз ще мина отпред.
Прилепи се до стената под счупения прозорец. Надникна през него и огледа редицата от караваната. Не забеляза движение.
— Тук е тихо — прошепна Ранди, след като огледа дърветата.
— Има много места, които не виждаме — напомни й Смит. — Трябва да излезем оттук.
— Тогава ти отляво — кимна Ранди. — Аз съм вдясно. Ще водя.
— Аз ще водя! — вдигна беретата си и се приготви да изрита вратата.
Внезапно зад тях се чу шумно прищракване и търкане на дърво в дърво. Изумени, видяха как от пода се отмества един четириъгълен панел и веднага след това се появи дулото на автомат „Хеклер и Кох“. Джон моментално разпозна оръжието.
— Питър! — и с усилие на волята отмести пръста си от спусъка. — Всичко е наред, Ранди, не стреляй!
Тя се намръщи, подозрително погледна как от люка се появи лицето на англичанина. Беше Питър Хауел. Облечен в черна униформа на командос с автомата в ръце. Той моментално насочи оръжието си към Ранди.
— Коя е тя?
— Ранди Ръсел — Смит побърза да му обясни. — Сестрата на Софи. Агент на ЦРУ. Дълга история.
— Ще ми я разкажеш по-късно, — прекъсна го Питър. — Хванаха Марти.
Глава 40
10:32 ч.
Езерото Магуа, Ню Йорк
Марти въртеше глава и зяпаше стаята. Прозорци липсваха, миришеше на влага и единствената мебел бе малката койка. Концентрира се да я види ясно. Привързан с тънко, но здраво въже към някакво кресло, главата му се носеше сред бляскави облаци, сред магическата светлина на абсолютното познание. Обожаваше това чувство, че се рее над останалите, а тежкото му тяло ставаше толкова леко, сякаш направено от пара. Част от него съзнаваше, че е прекарал прекалено дълго време без медикаменти, но останалата част от съществото му не се интересуваше от тази подробност.
— Трябва да осъзнаете, че всичко това е абсолютно смешно и не подхожда на възрастта ви — Марти беше раздразнен. — Игра на стражари и апаши! Уверявам ви, че имам много по-важни неща за вършене, вместо да седя тук и да отговарям на тъпите ви въпроси. Настоявам незабавно да ме върнете в аптеката.
Гласът му бе твърд, даже арогантен. Вързан на стола в Мазето на вилата на Тремон, той се държеше надменно и заповедно. Тези хора нямаше да го уплашат! С кого си мислят, че си имат работа? Тези идиоти, чакали и безмозъчни дрипльовци скоро щяха да разберат колко е неразумно дори опасно да се опитват да му се противопоставят.
— Не си играем игрички, мистър Целербах — студено му отвърна Надал ал Хасан. — Ще узнаем къде е полковник Смит, при това още сега.
— Никой не ще узнае къде е полковник Смит! Светът не може да го побере! Нито мен! Ние прелитаме през различни времена и неизследвани вселени. Вашият смешен свят не притежава достатъчно гравитация, за да ни прикове към себе си. Ние сме безкрайни! Безкрайни! — Марти премигна към арабина. — О, боже, лицето ви! Колко ужасно! Дребна шарка, ако ми позволите да предположа. Късметлия сте, щом сте оцелели. Знаете ли колко хора са загинали през вековете от тази смъртоносна напаст? Колко време и жертви е струвало на света да я изкорени? Все още има две-три епруветки от нея във фризерите. Защо…
Марти се намести, сякаш седеше в удобно плюшено кресло пред студенти и им разказваше историята на вирусологичните болести.
— Сега светът е обхванат от нова епидемия от непознат вирус. Джон ми обясни, че е смъртоносен. Каза, че според него някой го използва, за да убива хора. Можете ли да си представите?
— Какво друго ви каза Джон за вируса?
— О, много неща. Той е учен, нали знаете?
— Вероятно знае у кого е? Какво планират да направят с него?
— Е, мога да ви уверя, че… — Спря и очите му се присвиха. — А, опитвате се да ме подхлъзнете? Мен?! Глупаци, не можете да се мерите със сър Пърсивал! Няма да говоря повече! — стисна здраво зъби.
Вбесен, Ал Хасан измърмори някакво арабско проклятие и замахна с ръка. Виктор Тремон го възпря.