С пленяването на Марти и инфилтрацията на Ранди, Тремон и Ал Хасан вече контролираха ситуацията. Или поне така си въобразяваха.
— Звучи като идеална задача за мен. — Бил се изправи. — Веднага ще се заема с нея.
— Добре. — Тремон го освободи с едно кимване. — Използвай черокито. С Надал ще вземем ландроувъра, като си свършим работата тук. Благодаря, че дойде, Бил. Тревожехме се за теб. Срещите с теб винаги ми доставят удоволствие.
Бил Грифин подкара джипа, но не след дълго отби от пътя и паркира зад гъста стена от дъбове и брези. Докато прикриваше колата с клони от храсти, в главата му се вихреше водовъртеж от терзания. Някак трябваше да открие Джон и да го предупреди за Марти и Ранди. В същото време не искаше да загуби всичко, за което се бе борил от две години насам, когато бе срещнал Тремон и се бе включил към проекта „Хадес“. Искаше своя дял от хубавите неща заедно с останалите крадливи копелета, които управляваха този свят. Особено след годините, прекарани в служба на проклетите неблагодарни лъжци, които владееха Бюрото и страната.
Но нямаше да позволи да убият Джон. Дотам не би стигнал.
Чакаше сред дърветата, наблюдавайки идиличната вила и външните пристройки. Насекомите бръмчаха. Във въздуха се носеше ароматът на затопления от слънцето туф.
След петнайсетина минути чу ландроувъра. Облекчено проследи как подминава и изчезва сред дърветата в югоизточна посока. Тремон и Ал Хасан щяха да стигнат до главния междуселищен път, а оттам да поемат към Лонг Лейк, за да подготвят церемонията. Не му оставаше много време.
Изпълнен с тревога, подкара колата обратно, паркира зад крилото на прислугата и бързо се отправи към тайното скривалище, недалеч от вилата. Отвори вратата и тихо подсвирна. От дървената колиба се появи огромният доберман. Кафявата му козина блестеше на слънчевата светлина. Кучето наостри слух, а интелигентните му очи не се откъсваха от Бил.
Грифин го почеса зад ушите и нежно му каза:
— Готов ли си, приятелю? Време е за работа.
Излезе от заграждението, следван от меките стъпки на кучето, и заедно се отправиха към вилата. Огледаха се във всички посоки. Външната охрана се състоеше от трима души. Не бяха проблем, защото го познаваха, но все пак не искаше да рискува излишно. Стигнал страничната врата, пое дълбоко въздух и се огледа за последно. Къщата бе странно тиха, подобно на дървен ковчег. Почти всички бяха заминали за церемонията в Лонг Лейк, с изключение на неколцината техници в лабораторията на втория етаж. Тремон не би затворил пленник в лабораторията. Домът сигурно бе празен, с изключение на Марти и някой въоръжен пазач. Погали добермана.
— Огледай местността, момчето ми.
Животното изчезна сред коридорите безшумно като мъгла над блато. Грифин чакаше, заслушан в безгрижния разговор на охраната. Мъжете си бяха направили зад прозореца кратка почивка между обиколките.
Изминаха две минути и доберманът се завърна, нетърпелив да му покаже какво е открил. Грифин го последва по коридора с многобройните врати към гостни, някога принадлежали на богаташ от XX век, играещ си на връщане към природата. Кучето не се спря пред нито една от тях. Прекосиха странно тихата кухня, защото готвачите и сервитьорите бяха получили свободен следобед да се повеселят на празненството в Лонг Лейк. Накрая животното спря пред една заключена врата.
Козината по гърба му настръхна. Огромната притихнала и пуста къща бе достатъчна да изнерви всекиго, но сега Грифин се канеше да отвори врата, през която никога не бе влизал. Огледа се. Извади от джоба на сакото малка връзка ключове и шперцове. Започна да ги пробва и четвъртият отключи с тихо прищракване.
Грифин приготви пистолета и натисна бравата. Пантите на вратата бяха добре смазани — отвори се безшумно. Усети едва доловим мирис на мухъл. Заопипва стената, откри електрическия ключ и светна лампата. Точно пред него започваше стълба, водеща надолу, дълбоко в избата. Грифин махна на животното с ръка и затвори след него вратата. Доберманът се стрелна по стълбите, а ноктите му зачаткаха по дървото.
Грифин зачака напрегнато, вперил поглед в тъмнината, където се губеше края на стълбището. Кучето се върна само след секунди и отново даде знак на господаря си, че може да го последва.