Ужасена, тя се опита да измисли какво да прави. Нямаше илюзии. Разбира се, можеше да отиде в полицията, но тогава всичко щеше да излезе наяве. Щеше да изгуби работата си и вероятно да отиде в затвора. Естествено бе допускала нееднократно стъпка встрани при някои сделки за осигуряване на материали за института — почти несъзнателно разликата в цените се бе озовавала в джоба й, а оттам — върху игралната маса. Дори беше бръкнала във фондовете. Нали така правят пристрастените комарджии?
Нямаше повече роднини или приятели, от които да заеме пари. Всъщност никога не би и посмяла да им признае, че има подобни проблеми.
Едната от двете й коли беше депозирана, а апартаментът й бе почти празен и ипотекиран. Вече не бе омъжена. От месеци не беше изплащала своята част от вноската за обучението на сина си. Нямаше връзки, спестявания или земя.
Никой нямаше да й помогне, даже акулите, които обикновено й даваха високолихвени заеми. Вече не.
Не можеше дори да избяга. Единственият й начин за преживяване бе работата й. Без работата си тя бе нищо. Нищо.
От едно вътрешно сепаре на спортния бар Бил Грифин видя как жената влиза. Изглеждаше според очакванията му. Средна възраст, средна класа, почти стара мома, безлична. Може би малко по-висока. Малко по-тежка. Кестенява коса, кафяви очи, малка брадичка. Забелязваше се небрежност в облеклото. Костюмът й не прилягаше особено на директор на голямо правителствено учреждение. Косата й бе разрошена, сивите корени си личаха отдалеч. Комарджия.
Чувстваше се и лека надменност, когато застана сред бара в очакване някой да се запъти към нея и да й се представи — черта на бюрократ от среден ранг.
Грифин я остави да се пече на собствения си огън.
Накрая излезе от сепарето, улови погледа й и кимна. Тя се забърза към него.
— Мис Лоуенщайн?
Лили кимна, за да отхвърли смущението си.
— А вие сте?
— Няма значение. Седнете.
Тя се настани нервно и неспокойно на стола, затова веднага премина в атака.
— Как разбрахте за дълговете ми?
Бил Грифин леко се усмихна.
— Всъщност не ви интересува точно това, нали? Кой съм, откъде знам за дълговете ви и защо съм ги изкупил — нищо от този род няма значение, нали?
Погледна към треперещите й страни и брадичка. Тя срещна погледа му и стегна лицето си. Вътрешно той се поздрави. Жената бе ужасена и това я правеше уязвима за изкушения и заплахи.
— Тук съм да ви измъкна от блатото.
Тя презрително изсумтя.
— От блатото?
Никой комарджия не даваше и пет пари за премахването на задълженията си. Дълговете бяха досадни и опасни, но те малко го трогваха, щом означаваха рулетки, карти, талони. За тези неща трябваше да се плаща в брой. Грифин знаеше, че Лили всеки ден щипваше тук-там, за да се види вечерта с повече от петдоларов залог.
Той хвърли кокала, който би накарало това кученце да размаха опашка.
— Ще можете да започнете на чисто. Ще залича дълговете ви. Никой няма да узнае и ще ви дам достатъчно за едно ново начало. Звучи ли добре?
— Да започна на чисто? — Вратът на Лоуенщайн възбудено се зачерви. За момент очите й блеснаха от възхита. Но също толкова бързо се намръщи. Да, беше в беда, но не и идиот.
— Всичко зависи от това какво съм готова да направя за вас.
Навремето Грифин беше един от най-добрите вербовчици зад желязната завеса. Подлъжи ги с лични придобивки, честна кауза и морални принципи и те ще се разколебаят. После ще скочат срещу това, което искаш от тях. Втори момент — пускаш морковчето и ги стискаш в железен юмрук. Не точно този аспект от работата му харесваше най-много, но беше добър и разбра, че е време да притисне жената.
— Не, всъщност не. — Гласът му бе леденостуден. — Вие не можете да ми се изплатите. Ако сте на противното мнение, ставайте и се измитайте оттук. Не ми губете времето.
Лили почервеня като рак.
— Слушай ме сега, гаден, арогантен…
— Знам — сряза я Грифин, — тежко е. Вие сте шеф, нали? Грешите, аз съм шефът! Или утре ще сте без работа и без шансове да си намерите друга. Нито в правителството, нито в окръг Колумбия, вероятно никъде.
Лили се вцепени. След това се разплака. Не! Тя никога не плачеше. Никога не е плакала. Тя е шефът. Тя…
— Добре — каза Грифин. — Поплачете си. Изкарайте си го. Тежко е. И ще става още по-трудно.
Колкото по-съчувствено й говореше Грифин, толкова по-силно се разреваваше Лили. През сълзи видя как се обляга назад и маха на сервитьорката, посочвайки своята чаша. Не я попита дали ще иска нещо. Тя внезапно разбра, че мъжът пред нея не е онзи, който всъщност я изнудва. Този бе посланик. Вършеше си работата. Равнодушен. Нищо лично.