— Тук е Дингман. С какво мога да съм ви полезен, полковник?
— Пазите ли записи от всички телефонни разговори в ААМИИЗИБ?
— Обикновено не, но можем да открием някое определено обаждане от или до базата. Какво по-точно ви интересува?
— Всички, с които е разговаряла д-р Ръсел от събота насам.
— Оторизиран ли сте, сър?
— Питайте Кайлбургер.
— Изчакайте малко, полковник.
Петнадесет минути по-късно Дингман се обади и му предостави списък с приходящите и изходящите телефонни обаждания на София. Не бяха много, след като д-р Ръсел и останалите се бяха заровили в лабораториите и кабинетите, работейки върху вируса. Тя се бе обадила пет пъти, три от които бяха разговори с чужбина. Само четири пъти я бяха потърсили. Всичките бяха отбелязани като разговори, отнасящи се до това, какво не е открито и какъв опит е пропаднал.
Разочарован, той седна, но веднага след това се изстреля от креслото. Затича се по коридора и нахлу в офиса на София. Отново прегледа всичко на бюрото й. Провери чекмеджетата. Не грешеше. Месечният телефонен дневник, който Кайлбургер настояваше всеки да води, също липсваше. Върна се обратно в своята стая и отново набра номер.
— Мисис Къртис? Дали София е предала по-рано октомврийския си телефонен дневник? Не? Сигурна ли сте? Благодаря.
Бяха взели телефонния й дневник. Убийците. Защо? Защото наистина е имало телефонен разговор, който би разкрил онова, което се опитваха да скрият. Бил е изтрит заедно с доклада от „Принц Леополд“. Явно са могъщи и умни.
Бяха изградили непреодолима стена пред откритието на София.
Трябваше да разкрие отговора по друг начин — да провери историята на жертвите. Нещо трябва да ги е свързвало, преди да умрат, нещо трагично, смъртоносно. Отново се протегна към телефона.
— Тук е Джон Смит. Генералът в офиса ли си е?
— Със сигурност, полковник. Изчакайте.
— Благодаря.
— Генерал Кайлбургер слуша.
— Още ли искате утре да отида в Калифорния?
— Какво промени решението ви, полковник?
— Може би получих просветление. По-голямата опасност е с по-голям приоритет.
— Така е — изсумтя невярващо Кайлбургер. — Добре, войнико. Ще излетиш от Андрюз в осем часа сутринта. Ела в седем в офиса ми за инструкции.
Глава 11
17:04 ч.
Парк Адирондак, Ню Йорк
Въпреки широко разпространеното по света мнение, две трети от Ню Йорк не се състоеше от небостъргачи, супер-магистрали и финансови центрове.
Виктор Тремон, изпълнителен директор на Бланчард Фармацевтика, стоеше на верандата в своята вила сред обширния парк Адирондак, загледан в пурпурните отблясъци на залеза. С третото си око той можеше да види географската карта на района: ширнал се от Върмонт на изток почти до езерото Онтарио на запад, от Канада — на север, и до южните предградия на Олбъни. Шест милиона акра от плодородна обществена и частна земя, буйни реки, хиляди езера, четиридесет и шест върха, някои от които се издигаха на повече от две хиляди метра.
Тремон знаеше всичко това, понеже имаше рафиниран интелект, който автоматично поемаше, съхраняваше и използваше важните факти. Паркът „Адирондак“ бе от жизнено значение за него не само заради удивителната природа, а и защото представляваше една прекрасна, рядко населена пустош. Една от историите, които обичаше да разправя на гостите си пред камината, беше за един държавен данъчен служител, който си купил лятна вила в местността. Усъмнил се, че сметките и местните такси са твърде високи, и решил да провери законността им. В процеса на разследването — и тук Тремон се засмиваше от сърце — той открил огромна корупция сред местните държавни служители. Данъчният инспектор събрал доказателства и повдигнал обвинение, но не успял да събере достатъчно съдебни заседатели на делото, защото постоянните жители били толкова малобройни, че повечето от тях или били пряко замесени в престъпната схема, или имали роднини сред корумпираните.
Тремон се усмихна. Изолацията и корупцията създаваха неговия горски рай. Преди десет години той премести „Бланчард Фармацевтика“ в един модерен тухлен комплекс, който бе наредил да построят сред лесовете на селището Лонг Лейк. По същото време тайно премести постоянното си жилище край недалечното езеро Магуа.
Тази вечер, когато слънцето залязваше сред оранжеви пламъци по боровете и планинските върхове, Тремон бе вперил поглед в яркото зарево и поглъщаше неизчерпаемата власт, която тази гледка, тази вила и този начин на живот излъчваха.
Постройката бе една от големите сгради, издигнати наоколо от богаташите към края на XX век. Макар построена от дърво като останалите, тя бе единствената оцеляла в околността. Скрита под зеления покров и от гъстата гора откъм езерото, вилата бе напълно невидима за външни лица. Тремон бе планирал реставрирането й така, че растителността да избуи и съграденото от човешка ръка да се изгуби сред хаоса от храсти, борове и кленове. Нямаше пощенска кутия до отбивката на щатското шосе, нито кей на езерния бряг, които да разкрият присъствието й. За нея знаеха само Виктор Тремон, няколкото доверени партньори в неговия секретен проект Хадес, както и лоялните учени и техници, работещи на втория етаж.