Под бученето на моторите Тремон поздрави всички с широка усмивка и бурното ръкомахане на стар приятел. Помощник пилотът скочи от хеликоптера, за да разтовари багажа им. Тремон махна към вилата и поведе посетителите.
Минути след като „хелибусът“ се издигна в полумрака, на площадката се приземи далеч по-малък хеликоптер 206-В Джет Рейнджър III. От него излязоха двама много по-различни мъже. Носеха обикновени сака, които никой не би погледнал два пъти.
Високият смугъл мъж в тъмносин костюм беше с набраздено от дребна шарка лице, с гъсти вежди и нос, закривен като ятаган. Кръглоликият с широки рамене и светлокестенява коса бе облечен в сиво. Нямаха багаж. Не само обикновеното им облекло и липсата на багаж ги правеха толкова различни. Имаше нещо в начина, по който се движеха… Тренираната походка на хищници, която всеки запознат с подобни неща щеше да сметне за опасна.
Двамата се наведоха под роторите на хеликоптера и последваха останалите.
Въпреки че Виктор Тремон не се обърна, другите четирима ги забелязаха. Спогледаха се нервно, сякаш са ги виждали и друг път.
Надал ал Хасан и Бил Грифин не реагираха нито на равнодушието на Тремон, нито на нервността на останалите. Безшумно огледаха местността и влязоха във вилата през задната врата.
Тремон и четиримата гости вечеряха около дългата банкетна маса, изработена от масивно норвежко дърво. Менюто им беше достойно за пир във Валхала: задушена по японска рецепта дива патица с гъби, нелегално уловена местна пъстърва, еленско — отстреляно лично от Тремон — със задушена белгийска цикория и френско сирене от тазгодишната лионска селекция. Зачервени и заситени, мъжете се разположиха по плюшените кресла във всекидневната. Наляха си коняк — „Реми Мартен“ „Кордон Бльо“, и кубински цигари „Мадурос“, произвеждани специално за Тремон. След като се настаниха около камината, Тремон довърши доклада си за моментното състояние на проекта, който бе приковал усилията, надеждите и мечтите им от цяло десетилетие.
— …винаги сме смятали, че мутацията ще протече при американците година по-късно сравнено с проведения експеримент с неамериканци. И причините за това намирахме в доброто здравословно състояние, хранене и генетика. Е…
Тремон млъкна, за да подчертае думите си и да разгледа лицата им. Всички те бяха с него от самото начало — година след като се завърна от Перу със странния вирус и маймунската кръв. Отдясно седеше Джордж Хайем. Изглеждаше като десен халф, висок и мускулест. В онези далечни дни беше млад счетоводител, който веднага подуши финансовия потенциал в начинанието. Сега бе главният счетоводител на Бланчард, но в действителност работеше за Тремон. До него бе Ксавиер Бекер, затлъстяващ компютърен гений, който бе съкратил с пет години усъвършенстването на вируса и подготовката на серума. Срещу Тремон се усмихваше Адам Кейн, бивш хабилитиран вирусолог. Навремето един бегъл поглед върху сметките на Джордж окончателно свърза бъдещето му с Бланчард и Тремон. Той успя да изолира смъртоносния мутирал вирус и да го запази стабилен за около седмица. От другата страна на Бекер бе началник охраната на Бланчард, който от самото начало прикриваше заговора.
Тайните му партньори бяха готови и жадуваха да разпределят плячката.
Тремон продължи паузата още една секунда.
— Вирусът се появи в Съединените щати. Скоро това ще стане по целия свят. Страна след страна. Епидемия. Пресата все още не знае, но скоро ще бъде в час. Никой не може да я спре, както и вируса. Единственият изход на правителствата е да платят нашата цена.
Четиримата се усмихнаха. Очите им блеснаха в доларови знаци. Много големи доларови знаци.
Но имаше и нещо друго — триумф, гордост, нетърпение. Професионално те вече бяха успели. Сега следваше финансовият успех, несметните богатства, върхът на американската мечта.