— Трима от шест — това е много — мрачно отбеляза президента. — Казахте, че във форт Детрик сме загубили три учени. Кои са те?
— На първо място, командващият центъра, бригаден генерал Калвин Кайлбургер.
— Боже мили! — Президентът тъжно поклати глава. — Та аз го помня. Говорих с него скоро след като постъпи на тази длъжност. Това е истинска трагедия.
Адмирал Броуз се съгласи с печално кимване с глава.
— За мен това беше сигнал за започване на решителни действия. След първите четири смъртни случая, издадох заповед за засекретяване на тези разследвания. Причината за това е, че моят заместник, генерал Каспар ми докладва, че с проблема се опитват да се заемат някакви любители. Започнали са да разпитват, където не трябва и могат само да направят ситуацията по-лоша от момента. Не ми се иска в страната да настъпи паника. — Направи пауза, сякаш за да подчертае значимостта на току-що казаното и всички дружно закимаха разбиращо с глави, дори и президента.
Генералът видно помръкна.
— За съжаление, в домовете на генерал Кайлбургер и неговата секретарка е била повикана полицията, която всъщност е открила жертвите. При аутопсиите в болницата се изяснило, че са починали от същият вирус от който вече била починала една сътрудничка на ААМИИЗИБ. В резултат, нещата са станали известни на средствата за масова информация. От днес, цялата си информация медиите ще получават изключително и само през Пентагона. В общи линии това е всичко.
— Това е правилно решение, — отбеляза Нанси Петрели. — Но има и един учен от форт Детрик, който мистериозно е изчезнал и това ме безпокои.
— Как така „изчезнал“? Знаете ли защо?
— Не сър, — отговори Джеси Окснард. — но обстоятелствата са доста подозрителни.
— Той изчезна малко преди да стане известна смъртта на генерал Кайлбургер и неговата секретарка, — обясни председателят на Обединеният комитет на началник щабовете. — Изпратихме след него армията, ФБР и местната полиция. Те ще го намерят и доведат.
Президента кимна.
— Ясно, действията са напълно разумни, но аз съм съгласен и с Нанси. Нека да видим с какво може да ни помогне частният сектор. Дръжте ме в течение на ситуацията. Смъртоносен вирус, за който никой нищо не знае — това ме плаши. Трябва да се справим със ситуацията. И за това в голяма степен разчитам на вас.
Глава 15
9:22 ч.
Вашингтон, окръг Колумбия
Районът на Адамс Морган, е населен с представители на най-различни етнически групи и винаги се е славел със своите ресторанти, разположени по правило на тераси по покривите на къщите. От там се откриваше прекрасна гледка към града. Главните му пътни артерии — Колумбия роуд и 18-та улица представляваха весела и пъстра смесица от жизнерадостни крайпътни кафенета, квартални барове и клубове, скъпи и евтини книжарници, музикални студия, магазини за дрехи втора употреба и луксозни бутици. Към пъстрия пейзаж своя принос даваха и новодошлите с екзотичните си дрехи от Гватемала, Салвадор, Колумбия, Ямайка, Хаити, Конго, Камбоджа, Лаос и Виетнам.
На една вътрешна маса в кафене точно до 18-а, където кафените чаши изглеждаха толкова стари, че сигурно са били използвани още от времето, когато индианците са опустошавани местните околности, специален агент Лон Форбс чакаше Адам Смит да заговори по същество. Знаеше малко за човека, седящ пред него — само твърдението, че е приятел на Бил Грифин. Това го заинтересува, но и го разтревожи.
Тъй като нямаше време да разучи основно миналото му и разбра само, че е бил назначен като изследовател във форт Детрик, той бе предложил да се срещнат в това опушено кафене. Беше пристигнал по-рано, за да огледа внимателно забързаните граждани, които си търсеха място, за да похапнат.
После се появи Смит.
Беше облечен в зелената си офицерска униформа. Полковникът се бе спрял, огледал бе отвън, след това погледът му опипа интериора на барчето и накрая влезе вътре. Човекът от ФБР забеляза впечатляващата му физика и усети сдържаната сила. Поне от пръв поглед Смит по нищо не приличаше на някой яйцеглав учен, забил нос в клетъчната и молекулярната биология.
Смит отпи от кафето си, поговори за времето — необичайно горещо — и скръсти крака под миниатюрната маса. Агентът наблюдаваше и слушаше. Събеседникът му имаше леко индиански черги — лицето му издаваше твърдост, правата черна коса бе сресана и прибрана назад. Очите бяха морскосини, но като че ли изпълнени с мрак. Форбс почувства, че е готов да експлодира в насилие и болка. Този офицер не само бе на ръба, той бе като навита до крайност стоманена пружина.