Ако се нуждаете от компютърен гений за творческа или не дотам легална работа, то заповядайте при Марти Целербах, но когато не е на лекарства. После само от вас зависи да го държите в правия път и да усетите кога трябва да го върнете обратно на земята, за да не излети направо в орбита.
Това беше причината Смит да цъфне пред непревземаемата му крепост.
— Марти, трябва ми помощ.
— Разбира се, Джон — усмихна се Марти с ръждясало кафяво канче в ръка. — Почти е време за поредната доза. Няма да я взема.
— Надявах се да кажеш това.
Смит му разказа за доклада от института „Принц Леополд“, който сякаш никога не бе съществувал, за телефонните разговори на София, които също бяха заличени, за необходимостта от информация, свързана с новия вирус. Накрая му описа как е проследил историята на трите жертви от заразата до войната в Залива и армейския лазарет.
— Има и още. Трябва да открия Бил Грифин. Спомняш ли си го от училище? И виж дали можеш да откриеш нещо за вируса в Ирак преди десет години.
Марти решително остави канчето на земята, седна на стола пред апаратурата си и ентусиазирано се усмихна:
— Ще използвам новите си програми.
— Връщам се след час — каза Смит и се изправи.
— Чудесно! — засмя се Марти — Ще бъде много забавно!
Смит го остави да работи с дебелите си несръчни пръсти по клавиатурата. Влиянието на медикаментите беше почти изчезнало и той знаеше, че скоро мисълта на Марти щеше да пробие реалността, да се зарее из неизследваните от никого кътчета на творчеството. После идваха лудостта и необходимостта от нова доза „мидерал“.
Джон бързо се вмъкна в своя триумф. Шумният трафик погълна цялото му внимание и не забеляза как един хеликоптер увисна във въздуха над автомобила, след това се ускори, направи завой и последва успоредно колата, която пое по Масачузетс Авеню.
Звукът от роторите и вятърът, нахлуващ през отворения прозорец, бяха оглушителни. Надал ал Хасан почти прилепи микрофона на радиопредавателя до устните си:
— Мадукс? Смит посети едно бунгало близо до площад Дюпон. — Той направи справка в картата на града и описа точното място на скритата пътека. — Виж кой живее там и какво е искал полковникът.
Изключи микрофона и се загледа в стария класически триумф, носещ се към Джорджгаун. За пръв път Ал Хасан бе обхванат от тревога. Това не бе чувство, което би споделил с Тремон, но реши да се държи по-близо до този Смит. Страхуваше се, че Бил Грифин нямаше да се справи сам, дори ако можеше да му се има доверие.
Глава 17
10:34 ч.
Вашингтон, окръг Колумбия
Бил Грифин беше женен за кратко и Смит беше виждал жена му само два пъти, и то преди да се сгодят, и двата пъти бяха кръстосвали шумните барове на Ню Йорк, често посещавани от Бил през годините му в армията. Грифин обичаше многолюдните кръчми, вероятно, защото по-голямата част от живота му преминаваше в далечни места, където всяка стъпка беше опасна, а всеки звук — враг. Смит почти нищо не знаеше за съпругата или брака им, освен че е траял по-малко от две години. Беше чул, че тя все още живее в същия апартамент в Джорджтаун, който е делила с Бил. Ако приятелят му бе под заплаха, твърде възможно бе да се е покрил там, където твърде малко хора биха се сетили да го потърсят.
Стреляше в тъмното, но освен Марта почти не му оставаха други възможности.
Когато доближи сградата, се обади по клетъчния телефон.
— Мисис Грифин, сигурно не ме помните, аз съм Джонатан Смит, на Бил…
— Помня ви, капитан Смит. Или може би вече майор, или полковник?
— Не съм много сигурен, но няма значение. Вчера бях полковник-лейтенант. Виждам, че сте запазили името на Бил.
— Обичах Бил, полковник. За мое съжаление той обичаше повече работата си. Но вие едва ли се обаждате, за да се осведомите за моя брак и последвалия го развод. Търсите Бил, нали?
Този въпрос разтревожи Смит.
— Да, но…
— Добре. Той каза, че може би ще се обадите.
— Виждали ли сте го?
Последва пауза.
— Къде сте?
— Пред сградата ви. В „триумфа“.
— Ще сляза.
В голямата хаотична стая, натъпкана с компютърни терминали, монитори и всякакви електронни джаджи, Марти Целербах седеше напълно концентриран, забил нос в екрана. До стола му лежаха купчини записки. Един радиопредавател излъчваше нисък статичен шум, за да прихваща би-бипкането на преминаващите данни. Завесите бяха спуснати, въздухът — хладен и сух, обстановката почти клаустрофобична, което бе чудесно за оборудването на Марти, а и отговаряше на вкуса му. Усмихваше се. Използва кодовете на Джон Смит, за да се свърже с компютърната система на ААМИИЗИБ и да проникне в сървъра. Сега започна истинската работа. Чувстваше тръпка, когато се прехвърляше от една директория в друга, и накрая попадна на паролата на системния администратор. Изсмя се презрително. Данните бяха кодирани.