— Никога не е разисквал личния си живот — отбеляза полковникът. — Говорили сме си само за работа и за общото минало. За старите дни.
Марджори разсеяно отпи от чая си.
— В редките случаи, когато се виждахме, дори и за това вече не ставаше въпрос. Нещо се случи с Бил през последните години. Стана мрачен и мълчалив.
— Кога се видяхте за последен път, Марджори?
— Два пъти през последните няколко дни. Вторник сутринта се появи на прага ми и отново снощи. Беше нервен. Тревожеше се за теб. Първото нещо, което направи, когато влезе, бе да отиде до прозореца и да огледа улицата. Попитах го какво търси, но той не отговори. Предложи да пием чай. Беше купил кроасани от френската пекарна на Ем Стрийт.
— Ей така, появи се без причина? — предположи Смит. — Едва ли. Защо?
Марджори Грифин не отговори веднага. Лицето й сякаш помръкна, докато наблюдаваше парада от студенти по павираните алеи.
— Носталгия може би. Не искам да си мисля, че е било вид сбогуване, но най-вероятно беше точно това. Надявах се, че ти знаеш.
Почти шокиран, Смит разбра, че тя е изключително красива жена. Не като София, не. Спокойна красота. Съзнаваща коя е и каква е била. Не точно пасивна, но не и необуздана. Имаше тъмносиви очи и черна коса, прибрана във френски кок. Свободен стил. Хубави страни и волева брадичка. Тяло с неопределими килограми. За секунда Смит почувства привличане, но то веднага отшумя, отстъпвайки място на тъгата.
— Преди два дни, почти три Бил ме предупреди, че съм в опасност — започна той и й разказа за срещата им в парка Рок Крийк, описа нападението, каквото знаеше за вируса и смъртта на София. — Някой притежава този вирус и те са убили София, Кайлбургер и секретарката му.
— Боже господи! — кръвта се отдръпна от страните й.
— Не знам кои са и защо го правят, но всеячески се опитват да ми попречат на разследването. Бил работи за тях.
Тя закри устните си с ръка.
— Не, това е невъзможно!
— Това е единственият начин Бил да е знаел. Опитвам се да разбера дали е под прикритие или наистина е с тях. — Поколеба се за момент и продължи: — Най-добрият му приятел от ФБР каза, че Бил не работи под прикритие.
— Лони Форбс. Винаги съм го харесвала. — Сви строго устни и поклати глава: — Бил стана коравосърдечен. Циничен. Последните два пъти нещо го гризеше. Струва ми се, че е нещо, от което не се гордее, но няма да се откаже, и да отстъпи, защото така е устроен светът — вдигна чашата си, но видя, че е празна и се вгледа в дъното й. — Само предполагам, разбира се. Никога няма да се омъжа отново. Понякога забелязвам някой друг приятен мъж, но това е всичко. Бил е голямата ми любов. Но неговата голяма любов бе работата и някак си тя го излъга. Чувства се предаден. Загубил е вярата си.
Смит отговори с разбиране:
— В свят без други ценности освен парите той иска своя дял. И на други се е случвало. Учените се продават за тлъсти пачки. Вече изчисляват възможната печалба от разпространяването на болести, лекуването им и спасяването на живота. Безскрупулно!
— Но той не може да предаде теб — каза Марджори. — Ще се разкъса от този вътрешен конфликт.
— Той вече ме предаде. София е мъртва.
Когато Марджори понечи да отвърне, клетъчният телефон на колана му звънна. Около тях се заобръщаха раздразнени глави. Смит включи апарата. Гласът на Марти бе едновременно възбуден и ужасен:
— Джон, винаги съм ти казвал, че светът е несигурен.
— Спря, за да си поеме въздух, и изстреля на един дъх: — Сега получих доказателство. Лично. Тук има цяла група нападатели. Всъщност са четирима. Нахлуха в дома ми. Ако ме открият, ще ме убият. Това е по твоята специалност. Ела и ме спаси!
Смит прошепна в слушалката:
— Къде си?
— В другата ми къща — Марти му даде адреса. Внезапно гласът му прегракна и се разтрепери. — Побързай!
— На път съм.
Смит се извини на Марджори Грифин, остави й номера на клетъчния си телефон и я помоли да му се обади, ако Бил отново се появи, след което побягна от чайната.
Когато Смит предпазливо подмина бунгалото, забеляза сивия пикап, паркиран в началото на пътеката. Никой не се виждаше вътре, а високият плет скриваше гледката към къщата. Внимателно огледа околността, но не намери нищо подозрително. Само обикновените звуци от автомобилното движение. Не преставаше да души за някаква беда, докато зави по идентична пътека, водеща до бунгалото с табела „Продава се“.
На прозореца се появи сянка, а после и уплашеното лице на Марти. Смит се втурна към вратата.
Приятелят му отвори, стискайки в ръката си някакви листи и клетъчен телефон.
— Влизай! Бързо! Бързо! — гледаше страхливо навън.