Смит не обърна внимание на оплакванията му. Марти може би се плашеше от хора, които не познава, но бе сигурен, че смъртта му е много по-неприятна.
— Придържай се плътно до стените, върви между дърветата, крий се! Няма да тичаш — това привлича вниманието. С малко късмет ще се откачим от хеликоптера. Ако пък ни забележат, ще трябва да ги заблудим, преди да стигнем до колата. За да сме сигурни, ще се опитам да обездвижа пикапа.
Внезапно Марти вдигна пръст нагоре и се ухили до уши:
— Аз мога да го направя!
— Оттук? Как?
— Ще изпържа компютъра му.
Смит никога не се съмняваше в Марги, опреше ли до електроника.
— Добре. Хайде да видим!
Марти се върна до бюрото, затършува из чекмеджетата и измъкна една малка кожена кутийка с размерите и формата на голяма видеокамера. От нея разпъна къса антена и я насочи към пикапа. След това отвори капака, поигра си с някакви щифтчета и натисна един бутон.
— Това ще свърши работа.
Смит подозрително го изгледа.
— Не видях нещо да се случва.
— Естествено. Използвах ПЕУ, за да унищожа бордовия компютър, който управлява функциите на двигателя.
— Какво, по дяволите, е ПЕУ?
— Преходно електромагнитно устройство. Работи с РЧ радиочестоти. Нещо като статично електричество, но много по-силно. Сам си направих тази машинка и стана по-мощна от обикновено. Руснаците могат да ти продадат подобно нещо с индустриална сила. Доставят го в куфар и струва стотина хиляди долара. Джон беше впечатлен.
— Вземи го с нас. Да вървим — и се измъкна от бунгалото.
Марти стоеше на прага. Гледаше вцепенен към синьото небе, зелената трева и безумния трафик. Изглеждаше изумен.
— Колко отдавна беше — промърмори под нос и потрепна.
— Можеш да го направиш — окуражи го Смит.
Марти преглътна и кимна.
— Добре, готов съм.
Двамата се затичаха покрай високия страничен плет до изхода към асфалтирания път. Джон излезе на улицата и Марти го последва. Там полковникът сложи ръка върху раменете му. Изглеждаха като двама близки приятели, отправили се към авенюто, което започваше две пресечки по-надолу.
Зад тях хеликоптерът продължаваше да виси над бунгалата близнаци. Пред тях се намираше оживеното Масачузетс Авеню. Смит се надяваше да се слеят с тълпата пешеходци.
Не успяха. На втората пресечка хеликоптерът се приближи. Смит погледна през рамо — следваше ги.
— О, боже! — Марти също го забеляза.
— По-бързо! — заповяда Смит.
Затичаха се по една странична улица, а хеликоптерът се понесе толкова ниско, че имаше опасност да закачи дърветата. Въздушната струя от мощните ротори ги блъскаше в гърба. Отгоре прозвучаха изстрели. Куршумите се забиваха в асфалта покрай тях и със свистене рикошираха наоколо.
Смит хвана Марти за ръка, повлече го със себе си и изкрещя:
— Тичай!
Втурнаха се напред. Отстрани Марти приличайте на нещо средно между робот и парцалена кукла. Машината се издигна и се приготви да пикира надолу.
— По-бързо! — Смит беше целият в пот.
Хеликоптерът се насочи към тях. Смит пое дълбоко въздух.
— Закъсняха!
Двамата се врязаха в тълпите на Масачузетс Авеню. Беше петък следобед и хората се връщаха след протяжните си обеди, правейки планове за почивните си дни.
— Ох-ох… — Марти се влачеше след Смит, но не спираше да върви. Поклащаше глава, а очите му се бяха разширили при вида на множеството.
— Чудесно се справяш — увери го Смит. — Знам, че ти е трудно, но тук си в безопасност. Къде е колата ти?
— На другата пресечка.
Смит хвърли поглед към хеликоптера, който бе завършил завоя си и сега бавно се носеше над тълпата, опитвайки се да ги различи. Погледна към Марти, който носеше глупавото си шушляково яке над изцапана синя копринена риза.
— Свали шушляка и го вържи около кръста си.
— Добре, но те пак ще ни открият. Ще ни застрелят.
— Ще станем невидими!
Лъжеше, но предвид обстоятелствата, идеята му се виждаше мъдра. Прикривайки тревогата си, той разкопча униформената си блуза и я съблече в движение. Уви я около военната си шапка и я взе под мишница. Не беше кой знае каква маскировка, но може би щеше да е достатъчно за онези, които се опитваха да ги различат в морето от пешеходци.
Минаха още една пресечка, а летящата машина ги доближаваше. Смит погледна отново към Марти — кръглото му лице имаше нещастен вид и бе плувнало в пот. Бившият му съученик отвърна с пресилена усмивка. Приятелят му също се усмихна, но пулсът му туптеше от напрежение.
Хеликоптерът се приближи. В един момент застана точно над тях.
— Това е! — гласът на Марти бе възбуден. — Разпознах улицата. Свий тук!
— Не още. Прави се, че си връзваш обувките.