Выбрать главу

„— Мили, трябва да тръгвам. От лабораторията са обявили тревога.

— По това време? Не могат ли да почакат до сутринта? Нуждаеш се от почивка.

Тя се засмя.

— Ти ме събуди. Почивах си, всъщност спях, когато ми звънна.

— Знаех, че ти се говори с мен.

— Така е. Искам да си говоря с теб ден и нощ. Липсваш ми през цялото време, откакто си в Лондон. Радвам се, че ме събуди, за да мога да ти го кажа.

Беше негов ред да се засмее.

— И аз те обичам, скъпа.“

Стаята за преобличане — всъщност един миниатюрен космически шлюз — се изпълни с въздишката й. Затвори очи, опитвайки се да изгони образа му от съзнанието си. Имаше работа.

Бързо се облече в зелената стерилна престилка. Боса, с усилие отвори вратата към биозащитното ниво две на лабораторията. В него се поддържаше по-ниско налягане, за да не се разнесат евентуални болестотворни агенти. След като премина през сух душ, обу приготвените чисти бели чорапи. В ниво три сложи на ръцете си латексовите хирургически ръкавици и ги прилепи към ръкавите на престилката. Извърши същата процедура и с чорапите. Когато приключи, облече приличащото на яркосин скафандър биозащитно облекло. Внимателно провери херметическия си костюм за дупки и сложи гъвкавия пластичен шлем на главата си. След като всички закопчалки и ципове бяха запечатани, извади и прикрепи към себе си един яркожълт въздушен шланг. С тихо свистене въздухът изпълни масивния й костюм. Почти приключила, откачи шланга и тръгна по металната пътека към стоманената врата на шлюза към ниво четири.

Отвори я и се озова в ниво четири — горещата зона.

Тук бе невъзможно да се бърза. Единственото средство за оцеляване бе ефективността на движенията. Колкото по-рационална бе, толкова по-бързо щеше да се измъкне оттук. Затова вместо да се наведе и да се бори с тежките защитни обувки пред нея, тя експертно изви глезена си под необходимия ъгъл и с лекота го плъзна в първата обувка. Скъпейки движенията си, повтори операцията с другата.

Забърза се към лабораторията, доколкото това бе възможно в притискащата я към земята броня. Там извади от фризера пробите от кръвта и тъканите и се зае да изолира вируса.

През следващите двадесет и шест часа забрави за храна и сън. Живееше в лабораторията и продължаваше да изследва вируса под електронния микроскоп. За нейна изненада трябваше да отхвърлят роднинството му с еболата, марбурга или с който и да е друг филовирус. Имаше обичайната сферична форма. В първия момент самата тя помисли, че може би е някакъв хантавирус, подобен на онзи, убил атлетите през 1993 г. в Навахо. ААМИИЗИБ беше експерт по хантавирусите. Една от неговите легенди — Карл Джонсън бе първият, който ги бе изолирал и идентифицирал през 1970 г.

Обзета от тази мисъл, София използва принципа на имунното блокиране, за да сравни непознатия патоген с пробите, получени от различни хантавируси из целия свят и съхранявани в ААМИИЗИБ. Той не реагира на нито едно от генерираните антитела. Учудена, тя предизвика полимеразна верижна реакция, за да разкрие поне част от ДНК-веригата му. Не приличаше на нито един познат хантавирус, но за всеки случай записа генетичната картина за по-нататъшни дискусии. Това бе от моментите, когато най-силно желаеше Джон да е близо до нея.

Ядосана, че не е открила задоволителен отговор на загадката, тя си наложи да напусне лабораторията. Екипът й отдавна се беше оттеглил да почива. Затова й се наложи сама да премине през уморителната дезинфекционна процедура, сваляйки един след друг слоевете от защитното си облекло.

След четиричасова неспокойна дрямка — напълно достатъчна, реши твърдо тя — отново бе в кабинета си, за да прегледа записките по време на изследванията. Когато останалите от екипа се събудиха, веднага ги изпрати обратно по лабораториите.

Главата я болеше и чувстваше сухота в гърлото. Взе си бутилка минерална вода от малкия хладилник и се върна на бюрото. На стената висяха три фотографии. Отпи и се облегна назад, загледана в тях. На едната бяха двамата с Джон по бански в Барбадос. Колко хубава бе тяхната първа и единствена ваканция. От втората я гледаше Джон във военната униформа, когато го повишаваха в полковник-лейтенант. Последната снимка бе на един много по-млад капитан с черна коса и пронизващи сини очи, с покрито от прах лице някъде из иракската пустиня.